Пък и не упорстваше кой знае колко, дори може да се каже, че веднага се предаде.
Все едно, че това не беше Антон!
Събрах сили и реших да се обадя на Вива.
— Да — каза тя, но с друг, глух и безизразен глас, — това е краят. И изобщо не е изненадващо. Вече половин година ми правят химиотерапия, както разбираш, до този момент предпочитахме да не казваме нищо. Но сега всичко е ясно. И няма защо да крием.
— Може ли да дойда при теб?
— Не.
Тя говореше все така глухо, с тих, лишен от емоции глас, но думата „не“ прозвуча много твърдо.
Цялата изтръпнах, защото Вива имаше всички основания да разговаря така с мен.
Нямаше защо да се крия зад хитрите манипулации на Антон. Защото тяхната същност винаги ми е била ясна.
Но не се възпротивих, не ги пресякох и дори не постъпих така, както смятах за добре. В крайна сметка, ако бях решила да поддържам сама предишните си отношения с Надебаидзе, той нямаше да ми върже ръцете и да ме окове във вериги.
Паузата не продължи дълго. Вива сякаш прочете мислите ми.
— Не се обиждай, това не се отнася лично до теб. Сега аз… Общо взето, не искам да виждам никого или по-точно, не искам да ме виждат такава. И, моля те, не се обаждай повече. Тежко ми е да говоря. Сбогом, желая ти щастие. Ако успееш да го постигнеш.
Тя затвори слушалката, без да дочака отговора ми.
А аз дълго слушах вцепенена късите сигнали на прекъснатата връзка и нямах сили да помръдна и дори да си поема въздух с пълни гърди.
„Ако успееш да го постигнеш“ — каза Вива.
Каза го така, сякаш знаеше всичко за мен и за Антон.
Всичко до най-малката подробност.
И затова се съмняваше, че ще мога да го постигна.
За мен това беше откровение.
Обичах Вива и чисто по женски споделях с нея много повече неща, отколкото с доктора.
Но винаги смятах, че той е далеч по-прозорлив от нея. И, честно казано, винаги се страхувах, че някой ден ще разкрие нашата тайна, ако вече не я беше разкрил.
Тогава…
Всъщност аз почти не си представях какво щеше да се случи тогава, но с абсолютна сигурност знаех, че той нямаше да мълчи и нямаше да пощади Антон.
Но какво ме интересуваше това?
Не зная… До един момент не исках да изгубя Тоша, защото интуитивно усещах, че до известно време можем да съществуваме само заедно.
Но сега излизаше, че точно Вива бе научила всичко отнякъде.
И защо ли е мълчала?
Главата ми не можеше да го побере и в течение на няколко дни изпаднах в тежки размисли. Обърквах се, поддавах се на емоциите, затъвах в смътни предположения, но логиката ми се изплъзваше.
Ала постепенно се успокоих.
Антон сякаш долови, че става нещо лошо — че се е появила някаква клопка или тайна заплаха, и най-неочаквано ме помъкна на почивка на далечни острови, като определено предприе риск, зарязвайки неотложната си работа в Москва.
Това изобщо не беше в стила му.
А там, под палмите, в ленивото омайващо течение на живота аз наистина се успокоих.
Загадъчното „ако успееш да го постигнеш“ ми се стори само един изблик на песимизъм, който бе напълно обясним за човек, застанал на ръба на гроба.
И там, под палмите, ни застигна новината за смъртта на Вива.
— Ще отидем ли?
Антон ме гледаше с очакване, тъй като очевидно не искаше да вземе решение или, по-точно, не искаше да ходи никъде. Като в същото време се опитваше да избегне упреците.
Всъщност той изглежда сигурен в мен, иначе не би рискувал да ми се предовери.
И нямаше да задава въпроси, а веднага щеше да открие две-три сериозни причини, които да направят заминаването ни невъзможно.
Аз се бавех, опитвайки се да се ориентирам в себе си. Чувствах се отвратително.
— А ще успеем ли?
— Сметни. Девет часа до Европа. Да речем, до Виена. Или до Лондон. Докъдето е най-близкият полет. От там още три часа до Москва. Ако има билети и изобщо… Тъй че, сложи едно денонощие.
— Две. Днес вече няма да успеем да тръгнем.
Денят наистина клонеше към залез. Самолетите от Европа пристигаха на малкия остров сутрин и тръгваха веднага след обяд.
— Да, не се сетих за това. Значи две денонощия. Може би няма да успеем. Със сигурност няма да успеем.
Всъщност това беше заговор.
Безмълвен вътрешен заговор.
Нямаше нужда от думи, защото в този момент и двамата изпитвахме едно и също, но не искахме да си го признаем.