И двамата се надявахме да прекрачим незабелязано болезнената граница и почти повярвахме, че сме я прекрачили.
Но не стана така.
1997
По всичко личеше, че моята новородена „преторианска гвардия“ не искаше да яде хляба си напразно.
Още на втората седмица нейният шеф — о.з. офицерът от службата за сигурност на президента Елцин, се сдоби с информация, която нагледно илюстрираше тенденцията от последния етап.
Тенденцията на разделяне.
Антон имаше любовница.
В самия факт нямаше нищо ново.
Тоша сменяше като носни кърпички постоянните дами на сърцето си или случайните момичета, а понякога не се гнусеше и от услугите на проститутки.
Трябва ли да споменавам, че сексуалните му похождения изобщо не ме интересуваха.
Дори тъкмо обратното.
Когато моят скъпоценен мъж завърташе поредната любовна авантюра, която по принцип беше свързана с традиционното „излизане на свобода“, както наричаше продължителното си пиянство, той изчезваше от очите ми за няколко дни. Понякога отсъстваше една-две седмици, отвеждайки поредното момиче далеч от дома ни.
За мен отсъствието на Антон в обозримото пространство винаги се превръщаше във време за почивка.
Можех да се отпусна. Да не стоя в отбранителна позиция.
Да не напрягам в постоянна готовност мускулите на душата и тялото си. За всеки случай или, по-точно, в случай на внезапен съкрушителен удар, който Тоша всеки момент можеше да ми нанесе.
Впрочем, между вечните си „кръшкания“ и „измъкващи“ Антон ми отделяше достатъчно внимание.
Според мен дори повече от достатъчно. Затова аз се опитвах да се измъкна от изпълнението на съпружеските си задължения под всевъзможни предлози. Но далеч невинаги постигах успех.
Не зная защо му трябвах.
Може би Тоша постъпваше като котарак, който е обиколил цялата околност и изпитва физиологична потребност да маркира територията си заедно с всичко, което се намира на нея.
И той я маркираше.
На тези редовни упражнения, душата ми реагираше така, както би реагирало всяко нормално обоняние на следите от котешкото маркиране.
Гадеше ми се. Но търпях.
Защото това беше едно от условията на играта. Които до известно време се спазваха и от двете страни.
И ако трябва да говоря за сексуалните проблеми, то аз изобщо не се интересувах от изневерите на Антон, както и с посегателствата му върху мен, които отдавна вече ми бяха писнали.
Проблемът беше в самата мен и по-точно във фаталната ми неспособност да изневеря на мъжа си.
Само че тук не става дума за нравственост. В нашите отношения отдавна нямаше място за нея.
Проблемът се състоеше в това, че във всеки мъж, който проявяваше внимание към моята персона, аз виждах Антон. Всъщност виждах го и в онези, които не проявяваха внимание към мен.
Може би не изцяло, а само една частица. Един отделен щрих от него.
Но и това ми беше достатъчно, за да ме отврати напълно.
Патология. Същински фронт за работа на добър психоаналитик.
Но аз не прибягвах към услугите на психотерапевтите.
Ние не бяхме научени да се възползваме от психоанализата, пък и честно казано, не се срещаха добри специалисти.
Опитвахме се да се справим със собствени сили.
Имаше един момент, когато реших, че с гадостите си Антон завинаги бе убил в мен естествения интерес към представителите на противоположния пол.
Изводът се натрапваше от само себе си — дали си струва да опитам щастието си с представителки на своя пол. Но дълго време се задоволявах само с теоретични изследвания на темата.
Четях Берберова и намирах между написаните не по женски категорично редове частици от истината. Откриват скрита страст, стаена зад безупречните логически конструкции, поразяващи с иронията, която не знаеше жалост и състрадание. Долавях отгласи в стиховете на Гипиус. И се оказа, че дори Цветаева, заложницата на възможно най-естествената любов, не е чужда на влечения от друг тип.
Изглежда всички те — тези дами и девици от Сребърния век, си играеха на забранени страсти, разяждани от декаданса, неочаквани и странни в своите душевни и телесни пориви. Преминали от кокаиновата еуфория към кървавата мъглявина на най-ужасната и съкрушителна революция от всички революции на света.
И се получаваше следното: те си играеха, а аз ги четях, без да се стремя особено да премина от теорията към практиката. Но мислите имат навика да предизвикват събитията, като понякога сякаш се материализират.