Но аз едва ли щях да успея да погълна още една доза коняк.
— Хайде — каза простичко Мадлен.
И аз послушно я последвах към асансьора.
В стаята тя грижливо ми помогна да съблека жакета си и веднага ме прегърна, притискайки ме силно с неподозирано горещото си, тънко и гъвкаво тяло. Сухите й, миришещи на вино и цигари устни търсеха моите. Намериха ги и се впиха в тях в дълга целувка.
Вътрешно отново се свих на кълбо, а предишните ми представи за еднополовата любов станаха на пух и прах. В тях нямаше място за любовна прелюдия, която моето подсъзнание очевидно свързваше единствено и само с присъствието на мъж.
И не искаше да променя нищо.
Антон вече се бе прибрал от пистата. В стаята в пълен хаос бяха разхвърлени скиорски панталони и яке, пуловер, фино топло бельо и чорапи. Но той очевидно веднага беше хлътнал в бара или бе отишъл да обядва, без да ме дочака.
Много добре.
Затворих се в банята и — ето още един сюрприз на подсъзнанието ми! — моментално се мушнах под душа, макар обикновено да предпочитах уютната, ароматна и пенлива вана.
Силните струи се впиваха в кожата ми, горещата пара изпълни тясното пространство на кабинката и аз разбрах, че в подсъзнанието ми се е задействало още едно клише, което този път беше привнесено от холивудските филми. Техните герои, пострадали от разни разпри, независимо дали бяха физически или морални, задължително заставаха под душа. И там, под напора на водата, се съвземаха окончателно.
Нещо като измиване на душата и тялото.
Под душа наистина ми олекна и аз окончателно осъзнах, че съм приключила с еднополовата любов веднъж завинаги.
Когато се върна късно през нощта един господ знае откъде, Антон не ми зададе никакви въпроси. Но веднага след като се мушна в леглото, по навик и най-безцеремонно пожела да изпълни съпружеските си задължения. И аз внезапно отвърнах ентусиазирано на неговия порив.
В разрез с навиците си.
Това беше още една загадка от областта на психоанализата — или изпитвах комплекс за вина, или бях обзета от ненадейна радост, че се завръщам благополучно в обичайното лоно.
Но така или иначе, на другата сутрин изуменият Тоша ми предложи да се отбием в близкото магазинче на „Картие“, мърморейки сакралната фраза: „Когато се държат с нас по човешки, и ние се държим като хора“.
Аз не му отказах и седем чистопробни карата най-неочаквано попълниха колекцията ми от бижута.
Всъщност пет години по-късно точно този пръстен щеше да украси траурната ми ръкавица.
Но на онзи етап охраната ми разкри новата връзка на Тоша.
Тя се различаваше от предишните, защото този път Антон бе настанил дамата на сърцето си близо до дома ни. В същата онази скромна двуетажна къща, която обитавахме навремето.
Освен с жилище, Антон бе обзавел момичето с кола и шофьор от нашия гараж, с камериерка, с мобилен телефон и с разни други дребни удобства, каквито преди не беше осигурявал на никого.
Докато ми докладваше всичко това, главният ми охранител свеждаше очи или по-точно с престорено делови вид шареше с поглед по книжата, подредени на бюрото. Очевидно очакваше реакцията ми. Или поне някакви въпроси от сорта на това каква е новата избраница и как изглежда?
Аз не попитах нищо и той забрави за книжата и ме погледна изненадано. И дори се разтревожи дали съм добре? Защото понякога от стрес хората се вцепеняваха.
Но аз не бях вцепенена.
Колкото до спокойствието ми, то не беше престорено.
В никакъв случай. Появата на постоянна приятелка, за която Антон, за разлика от всички други досега, се грижеше, означаваше само едно — че ми подготвяха замяна.
И това беше логично от гледна точка на разделянето, за което вече стана дума.
Беше просто поредната крачка и толкова.
1996
Върнахме се в Москва една седмица след погребението на Вива.
И веднага щом стъпихме на твърда земя, си казахме: сега ще отидем при Георгий.
Но не отидохме.
Взехме твърдото решение, че ще го направим утре. А днес ще се обадим по телефона. Само малко да си поемем дъх.
Но не се обадихме.
Дните минаваха и всеки отнасяше със себе си частица от надеждата, че някога изобщо ще се осмелим да се обадим на Георгий, а още по-малко — да го погледнем в очите.
Измина един месец и окончателно стана ясно, че вече нищо не можеше да прозвучи като оправдание — нито изключените в тропическите гъсталаци мобилни, нито незнанието, нито дългото ни отсъствие. Последният шанс беше безвъзвратно изпуснат.