В това време яростният вбесен старец пръскаше слюнки, размахваше сгърчения си пръст и вместо думи лееше болката си:
— Там помнят всичко. И не се съмнявай, че някой ден той не просто ще умре. Защото всички умират. Той ще умре страшно. Ще пукне. Толкова ужасно, че дори не бих могъл да го измисля. Разбра ли?
— Разбрах…
Сигурно доктор Надебаидзе беше прав.
Определено беше прав. Аз бях възможно най-неблагодарното животно.
И не защото бях предала него и Вива.
А защото в момента с мен се случваше нещо, което по принцип също беше недостойно — злобата ми кипна.
И аз не можех да й се противопоставя, макар че известно време се опитвах да се сдържа.
Но не успях.
— Разбрах, не ми крещете. Какво очаквате от мен? Ревност? Изненада? Ярост като вашата? Няма да има нищо такова. И знаете ли защо?
— Не искам да зная нищо повече… — Той се измори. Пристъпът на ярост отстъпи точно толкова бързо, колкото започна. А може би изобщо не беше отстъпил, а се бе прехвърлил върху мен.
— И все пак ме чуйте. Нали аз ви изслушах. Няма да ни отнеме много време. Откровеност за откровеност, Георгий Нодарович. Вие ми разкрихте една тайна и смятате тази тайна за страшна. Нали така? Сигурно си мислите, че не съм очаквала такова нещо от него? Мислите си, че в моите очи Тоша е само бял и добър? Тогава чуйте една наистина страшна тайна. Онази вечер са ви казали, че в приемната са докарали момиче, което е скочило от прозореца. Нали така? И вие сте хукнали да ме спасявате, защото първо сте си спомнили за Лаля. Кажете, така ли е?
Когато произнесох името на дъщеря му, той потръпна.
Опита се да ми възрази или да ме прекъсне, но само махна лекичко с ръка.
Избликът на ярост бе изпепелил последните му сили.
А пък аз продължавах да съм във властта на злия дявол:
— Можете да не ми казвате, никой няма нужда от вашите признания. Аз съм сигурна, че е било точно така. А сега ми кажете, професоре, щяхте ли да ме спасите, ако знаехте, че никога — чувате ли: никога! — не съм се опитвала да си отида от живота по своя воля. И не съм скачала от прозореца…
— Не си скачала?… Но аз те видях на хирургическата маса, заших белия ти дроб, сглобих прешлените ти… Къде… Какво искаш да кажеш? Ти не си скочила… значи са те…
— … хвърлиха ме. Надявам се, че ви е ясно кой направи това. Вие също не сте малък.
По дяволите, оказа се, че това все още ме вълнуваше.
Сълзите ми най-ненадейно напълниха очите ми и ми стана толкова жал за себе си — за момичето от онези години. За доверчивата сантиментална глупачка, която позволи да я изхвърлят през прозореца, а след това се обяви за самоубийца.
За пръв път от двадесет години тази мисъл изплува в съзнанието ми и предизвика истинска буря в душата ми.
Боже мой, никой никога и нито веднъж не беше проявил съжаление към мен, че съм преживяла такова нещо…
Вече ревях с глас.
Измина цяла вечност преди истерията ми да премине.
През цялото това време той седеше, свел глава на гърдите си. След като се поуспокоих, чух тежко дрезгаво дишане и в един миг започнах да се съмнявам дали професорът съвсем по старчески не е заспал насред разговора ни.
Ако онова, което в момента се случваше между нас, можеше да се нарече разговор.
Но той не спеше. Вдигна глава, а мътният му тежък поглед се вторачи в мен:
— Виж какво… наистина ли не разбираш, че той не бива да живее…
Това беше толкова проста и ясна мисъл.
За миг дори замрях и престанах да дишам.
Господи боже мой, защо никога досега не бях помислила за това?
Сякаш нещо ме озари.
Веднага забравих напълно за доктор Надебаидзе, за вината си пред него, за обидата си към него, за съжалението си към себе си и започнах да мисля.
Предполагам, че не е нужно да обяснявам за какво.
1997
Живях с тази мисъл доста дълго.
Носих я в себе си като дете, каквото, между другото, не успяхме да имаме.
Решението беше взето и съмненията бяха отхвърлени. Пък и, честно казано, нямах никакви съмнения.
Колкото до решението, предполагам, че то беше зряло в мен дълги години, а по-късно, когато часът удари, падна в ръцете ми като налят плод.
И нищо, че по това време единичните изстрели на наемните убийци в Русия се сливаха в обща канонада, откосите на автомати поваляха известни бизнесмени, а във въздуха хвърчаха отломките на бронирани автомобили. Отровата също влизаше в действие, както и по-съвършени умъртвяващи вещества.