Казано накратко, избиха доста хора.
Но въпреки това тази работа си оставаше деликатна. Освен това, не беше чак толкова лесно да се реализира без връзки в определени кръгове.
И, наистина, нямаше как да си поръчам килър по интернет като пица в офиса. Или да търся във вестника безплатни обяви. В раздела „Работа — предложения — други услуги“.
Всъщност имаше идиоти и идиотки, които намираха по обяви други идиоти, въобразили си, че наистина могат да убият майсторски човек.
И имаше случаи, когато убиваха. Проливайки реки от излишна кръв. Успяваха да изстрелят цял пълнител и само лекичко да ранят нещастната жертва, а после дълго да я доубиват с каквото им падне — с брадва, с ръждиво парче водопроводна тръба, с паве, намерено на двора.
След това, естествено, ги залавяха. И още по време на първия разпит наемниците издаваха поръчителите. И всичко свършваше.
Не, самодейността не беше работа за мен.
Пък и на някой доморасъл килър щеше да му е доста трудно да се добере до Антон през няколкото обръча съвсем професионална охрана.
И почти невъзможно. Дори с моя помощ.
И през ум не ми минаваше да извърша това със собствени ръце. Струваше ми се, че това ще е още по-голяма самодейност. И резултатът очевидно щеше да е същият. Антон може би щеше да влезе в гроба, но аз със сигурност щях да отида в затвора.
Това категорично не беше подходящо.
Аз изчаквах, вглеждайки се, преценявайки и избирайки.
В това време процесът на разделянето набра скорост. Все пак Антон се появяваше вкъщи. Живееше почти открито с онова момиче, което бе настанил наблизо.
Срещахме се в офиса, в току-що построения мавзолей, в чиито огледални прозорци се отразяваха куполите на Кремъл.
Но се отразяваха и облаците, макар все още те да не бяха страховити. Но вече се бяха появили на нашия небосклон и лека-полека скриваха лазура.
Небето се заоблачаваше, но съзнанието ми все повече се проясняваше и неумолимо фиксираше, че времето вече върви назад, отмервайки дните като секунди преди старта на космически кораб — десет, девет, осем, седем…
И скоро, вече съвсем скоро стрелката щеше да стигне до нулата.
А след това…
Казано накратко, трябваше да побързам.
Може би в крайна сметка щях да намеря онова или по-точно онзи или онези, които щяха да се захванат с тази работа съвсем професионално.
И може би щяха да изпълнят поръчката.
Но господ е милостив и ме спаси от греха. И здравата ме наказа за лошите ми помисли.
Абсолютно в духа на приключенските романи от края на по-миналия век, авантюризмът най-неочаквано ме обзе толкова силно, както отдавна не ме бе обземало нищо от околната действителност.
В пълно съответствие с познатия жанр, историята се случи в една малка африканска страна.
Убийствено бедна.
И то въпреки че в горещите недра на тукашните земи имаше огромни, несметни, ако се придържаме към избраната терминология, залежи от диаманти.
Но страната нямаше време да разработи находищата и веднъж завинаги да приключи с проблемите си. Тя водеше война.
Три местни племена враждуваха помежду си от незапомнени времена и още оттогава подхващаха едно след друго война чрез кратки ръкопашни схватки, коварни ями–капани, отровни стрели, тежки камъни и тояги. Общо взето, те си съществуваха почти мирно. И тъй, разменяйки си юмруци, бяха доживели до средата на двадесети век.
По това време съкрушителната вълна на научно-техническата революция достигнала до девствените джунгли и племената се въоръжили с всичко необходимо за тоталното си взаимно унищожение.
На това отгоре, тъй като цивилизацията вече ги споходила, започнали да се наричат етнически групи и всяко племе се сдобило със страна — покровителка от средите на известните co-sponsors за уреждане на междуетнически конфликти.
В резултат на това вековното противопоставяне наистина наближавало края си. Заради пълното и абсолютно унищожаване на противоборстващите страни.
Като такива.
Но всяко зло за добро.
„Цивилизованата“ борба на племената се оказала толкова съкрушителна и жестока, че отблъснала от скъпоценните залежи дори известната акула, поглъщаща диаманти, в лицето на „De Beers“.
Казано накратко, второто хилядолетие вървеше към края си, страната по някакво чудо продължаваше да съществува и дори беше придобила някакво подобие на държава. Co-sponsors нямаха нищо общо с това, просто се задейства спасителният им инстинкт за самосъхранение.