Вождовете на племената — sorry, лидерите на противоборстващите групи, като че ли се разбраха помежду си. В столицата — едно малко мръсно градче, засипано с пясък и осрано до неприличие от войските на сепаратистите, започна да заседава републикански парламент. Естествено, той беше избран от средите на същите тези сепаратисти, които по навик продължаваха да серат право на тротоарите. Затова дори и в мирно време градчето беше запазило убийствения си вид на войнишки клозет.
Беше създаден кабинет, наречен, както е прието в такива случаи, правителство на народното доверие. А начело застана един почти цивилизован полковник.
Навремето, в епохата на борбата за победа на световния социализъм, империята на Съветите си поставяше далечна цел и протягаше мазолестата си ръка за пролетарска помощ на братските африкански народи, чиито най-добри представители идваха да се обучават в Москва. По голямата част от тях учеха в Института за дружба между народите „Патрис Лумумба“, който хората наричаха „лумумбарий“.
Но всичко това беше останало в миналото. Благите времена на почти победилия интернационализъм отдавна бяха потънали в лета, но целта, посочена от твърдата пролетарска ръка, не беше отречена. И избраният премиер-министър, който беше възпитаник на „лумумбария“, отправи поглед не някъде другаде, а към Москва.
Естествено, той не можеше да разчита на мащабна държавна помощ. Времената вече бяха други.
Но и в новото постимперско общество също можеха да се намерят рискови инвеститори.
И те се намериха.
Дълга верига от бивши състуденти, роднини, приятели и приятелки доведоха полковника или по-точно едно негово доверено лице, което, естествено, също беше питомник на „лумумбария“, при нас.
Антон веднага се запали, но отначало аз посрещнах идеята на нож.
В течение на дълги години диамантеният бизнес в онази страна беше нелегален. Установената мрежа за незаконен добив и контрабанда на камъни всъщност беше единствената непрекъснато работеща система в страната. Всичко останало, включително и структурите на държавната власт, беше или в зачатъчно състояние или във вид на руини.
Задачата да пречупим такова мощно образование ми се струваше непосилна. Дори с помощта на националната гвардия, чието съдействие довереното лице се закле, че ще ни осигури.
Разбира се, в замяна се искаха инвестиции, инвестиции и пак инвестиции.
Всъщност за получаването на държавен лиценз за разработката на всички диамантени находища в срок от десет години беше необходима точно определена сума. Еднократна. И на това отгоре нищожно малка в сравнение с истинската цена на начинанието. И в същото време огромна. Малко повече от половината от онова, с което разполагахме с Антон.
Това беше инвестиция номер едно.
А инвестиции номер две, три, четири, пет… щяха да последват по-нататък. В неопределено бъдеще.
А печалбата беше няколко стотици процента. Беше фантастична по всички параметри печалба, напълно съпоставима с печалбите на наркокартелите.
Но напълно легална.
Антон пресметна, че ако задържим лиценза в ръцете си само една година, вложенията щяха да се възвърнат двойно, а по-нататък печалбите щяха да растат в геометрична прогресия.
Но не само Антон си правеше такива сметки.
Моите колебания бяха принципно приети, но Тоша не бързаше да отхвърли предложението на полковника — премиер.
Намери се временно разрешение.
Събрахме експерти, специалисти в диамантения бизнес, познавачи на африканската специфика и други хора, включително такива, които се бяха грижили за безопасността на бизнеса в подобни условия, а към тях се присъединиха нашите юристи и топмениджъри. Създаде се екип, който започна да работи бързо и в изумителен синхрон.
Присъдата беше прочетена след две седмици. Признаха проекта за перспективен, разбира се, с редица уговорки.
Но като цяло го определиха като твърде мощен.
И единствено аз продължавах да се съмнявам.
— Не чувам разумни възражения! — Антон не можеше да скрие раздразнението си. Изобщо напоследък аз много го дразнех. Всъщност това беше взаимно.
— Но ти също си наясно, че това е класическа авантюра от деветдесет и трета — деветдесет и четвърта година…
— Така е. Но нали точно тогава забогатяхме? Не помниш ли?
Има си хас да не помнех!