Но диамантите… Изсипваха ги пред мен от мръсни, напоени с пот торбички. На купчинка върху грапавата повърхност на скованата маса. Това бяха незабележими прозрачни камъчета. Мънички колкото нокътя на кутрето ми. Между другото, това е точно един карат или малко повече. Каратите се увеличават в зависимост от големината. Имаше и неправдоподобни по големина камъни с размера на кокоше яйце, които вече бяха около стотина карата. Фантастично!
Всъщност половината бяха ментета. Оценителят — авторитетен ливански арменец, се мръщеше и въртеше недоволно глава. Но току грабваше с изумителна ловкост с дебелите си космати пръсти някое камъче от купчинката, оглеждаше го придирчиво и пак започваше да върти глава отрицателно.
Ала кръглите му маслинени очи изведнъж за кратко проблеснаха пронизващо.
И продавачът — съсипан африканец със съдрани дънки и толкова мазна фланелка, че призивът „Vote for Clinton!“ едва се виждаше, забеляза това.
И пазарлъкът започна.
Всъщност това бяха само картинки. Необичайни. Запомнящи се. Но нищо повече.
Купчинките диаманти върху мръсните дъски бяха впечатляващи, но изобщо не можеха да повлияят на окончателното ни решение.
А ние трябваше да го вземем, без да протакаме.
Времето минаваше, президентът нетърпеливо премяташе под масата мускулестите си крака във високи войнишки боти. В страната май че пристигнаха конкуренти. По време на закуската в хотела забелязахме двама авторитетни европейци. Антон потвърди от Москва, че паралелно с нас преговори водят и британците по поръчка на същата „De Beers“. Акулата беше надушила, че може да докопа плячката.
Новите независими експерти, които поканих лично, за да няма номера, на каквито Антон беше голям майстор, бяха единодушни в мнението си, че проектът е перспективен.
Последната инстанция беше банката.
Антон беше готов да замине за Цюрих, защото сумата бе голяма и нямаше как да преведеш толкова пари с едно обикновено нареждане. Всъщност той нямаше намерение да влага собствените си пари. Ставаше дума за кредит, срещу който щеше да заложи капиталите ни. Това беше нормално, защото на обслужване подлежеше само лихвата. Може би щяхме да успеем да я понамалим, тъй като бяхме стари клиенти и банкерите охотно ни помагаха.
И в този момент стана нещо, което напомняше за намеса на самата съдбата, нещо бетовенско в интерпретация, подходяща за информационните агенции — на 17 август бе обявена хиперинфлацията.
За нас това не беше смъртоносно, нито дори страшно, защото активите ни отдавна вече бяха извън Русия. Но все пак някой трябваше да стои на линия. Тъй или иначе, това си беше катаклизъм. В крайна сметка кой би могъл да каже докъде щеше да ни докара кривата на сриването на националната валута.
За Цюрих заминах аз.
И там, в животворната прохлада на кроткото континентално лято взех окончателното си решение.
Но преди това дълго разговарях с нашия банкер.
Той беше доста млад, но вече професионално безстрастен и вероятно безмилостен, макар безупречните му маниери да създаваха илюзорното усещане за сърдечност.
Той никога не грешеше в прогнозите си, а съветите му подобно нишката на Ариадна благополучно превеждаха клиентите през обърканите криволици на финансовите лабиринти.
Той беше човекът, който преди няколко години ни бе предложил да превърнем голяма част от нашите капитали в азиатски акции. А когато пазарът се срина и световната общественост изпадна в истерия, Антон мяташе гръм и мълнии, но със сдържана усмивка призоваваше всички да не се тревожат. И се оказа прав, защото след три години азиатските акции ни донесоха близо три милиона. Тъй като изплашената от мащабите на провала световна общественост се втурна да спасява азиатците. Пък и самите те проявиха чудеса от мобилизация — цели нации се отказваха от вносните стоки, а домакините жертваха венчалните си халки. Казано накратко, пазарът не само се стабилизира, но и стремително тръгна нагоре. Тоша се опияняваше, докато гледаше котировките. Но точно в този момент нашият финансов гений ни предложи да излезем от схемата. И отново се оказа на висота. Азиатците издържаха без кока-кола съвсем кратко, запасът от венчални халки на домакините се изчерпа, световната общественост се успокои и акциите бавно започнаха да поевтиняват. А ние се оттеглихме в максимално подходящ момент и освен това го направихме красиво.
Той ме прие в малката зала за преговори — странно помещение със стъклени стени и пълна звукоизолация, както твърдяха в банката. Трудно ми беше да повярвам в това, защото прозрачното стъкло наоколо ми създаваше усещането за аквариум и ми се струваше, че щом всичко се вижда, значи и се чува.