Но, разбира се, това не беше така. В банката не си правеха шегички с клиенти на такова ниво.
Сега той също беше много сериозен. Усмихваше се едва забележимо само с крайчеца на устата си. Поклони ми се лекичко и стисна вежливо и вяло ръката ми. Ритуалът с посрещането приключи, приличието беше спазено и можехме да започнем деловия разговор.
— Прегледах материалите от вашия проект.
— Подготвили сме ги в най-кратък вид, разбира се, имаме подробен меморандум…
— Няма нужда. Освен това разполагаме с оценките на нашите експерти. Те съвпадат с онова, което твърдите вие. И в тази връзка съм упълномощен да ви направя едно делово предложение. Естествено, банката е готова да ви предостави кредит, но освен това сме готови да издигнем нашето сътрудничество на нов етап.
— На нов етап ли?
— Да. Да направим следваща крачка. Казано с други думи, проявяваме интерес да се включим в проекта в качеството на партньорска структура. Разбира се, в този случай рисковете са…
Той говореше какво винаги сухо, стегнато и използваше само цифри. Доводите му бяха конкретни, а логиката — безупречна.
Всъщност и без това всичко беше ясно.
Влизането на партньора с името „Swiss bank corporation“ в проекта на практика изравняваше шансовете ни с акулата „De Beer“, решаваше много сериозни проблеми и изобщо подобно партньорство беше страшно перспективно.
Той прояви скромност, като не спомена „следващата крачка“ или, по-точно, прояви изключителна деликатност, като не уточни колко крачки разделят нас в сегашния ни вид от финансовата машина SBC. Разстоянието би трябвало да се мери не с крачки, а с километри. С мили. И тези мили щяха да са… Честно казано, те не можеха да се преброят.
Наистина беше така.
Но в моята глава се роди още една идея. И засенчи всички останали.
В аквариума увисна кратка пауза, събеседникът ми тутакси я долови, но направи погрешна стъпка. Първата грешка на банкера — звучи като заглавие на криминален роман.
И май че е малко вулгарно.
Но няма да се отвличам.
— Сигурно трябва да се посъветвате с господин Полански? Може би той ще пожелае да дойде лично в Цюрих.
Може би. И най-вероятно ще пожелае. Ако научи какво съдържа това примамливо предложение.
Но може и да не научи. Ето за какво мислех в този момент.
Но тутакси се хванах подхвърлената сламка, защото това беше удобен повод да приключа разговора, без да правя обобщения.
Не с точка, а с многоточие.
— Да, разбира се. Разполагаме с два дни, през които ще обмислим всичко.
— Разбира се. Но имайте предвид, че към проекта вече проявяват интерес и други компании…
— Зная, „De Beer“.
— Не само. Освен това правителството на тази страна се намира в крайно затруднено финансово положение.
— Ясно. Значи — два дни.
— Разбрахме се. По същото време, ако ви е удобно.
Разбира се, че ми беше удобно.
Само че аз бях готова да дам отговор още сега. Отрицателен. И на пръв поглед абсолютно безразсъден.
Но това беше така само на пръв поглед.
Когато излязох от банката, тръгнах пеша по сенчестата улица „Банхофщрасе“, с намерението да помисля добре и да се насладя на прекрасната домашна наденица, която сервираха не на порции, а на метри.
Имаше едно такова интересно ресторантче в Цюрих.
Голямата му зала беше изпълнена с дълги маси, покрай които клиентите сядаха на широки пейки по тридесет души около всяка като на селска сватба. Основното блюдо беше домашна наденица. Разнасяха я с количка между масите като гигантски добре изпечен и красиво навит на руло смок върху огромно блюдо. И когато идваше реда на някого, му отрязваха колкото поиска. От десет сантиметра до един метър. Доколкото си спомням, досега никой не беше поръчвал повече. Естествено, към наденичката сервираха гъста наливна пенлива бира. И задушено зеле. И това беше едно истинско баварско угощение.
Тук винаги беше многолюдно, шумно и тясно.
Лакътят на непознатия ми съсед се опираше в ребрата ми, а пийналите англичани крещяха право в ухото ми. Зад мен също се деряха оглушително и грачеха сухо германци. От време на време дочувах и фрази от руска реч, която в по-голямата си част се състоеше от псувни.
Същински Содом.
Но, колкото и да е странно, той много предразполагаше към размисли. Когато си абсолютно сам в тълпата, мислиш добре.