И този метод е изпитан многократно.
Нямаше никакво съмнение, че предложението на банката е манна небесна или по-точно би имало всички основания да е такова, ако не беше едно съществено обстоятелство. Което на този етап не беше известно на техните вездесъщи експерти.
Тенденцията за разделяне.
А в нея фигурираше една изгодна женитба за човек, чиито дни бяха преброени. Ето какво означаваше това, казано на банален житейски език.
Съдбата се шегуваше безмилостно.
Може би ми отмъщаваше за стари грехове, но така или иначе, аз нямах намерение да приемам този закъснял подарък.
А Антон нямаше да научи нищо, поне докато не приключех с онова, което бях намислила. Замисълът ми беше съвсем прост и като всяко просто нещо почти гениален. Така ми се струваше.
Нямаше да поискам кредит от банката. Щях да постъпя по друг начин — въпреки създадената традиция, щях да вложа в проекта собствени пари.
Мои пари.
Половината от нашия капитал, който след раздялата ни беше разхвърлян в различни сметки, щеше да е достатъчен.
И моята фирма щеше да подпише договора с правителството на младия полковник. Трябва ли да споменавам, че с Антон имахме десетина дъщерни компании — фирми и фирмички, създадени под шапката на основната структура, чиято собственост си поделяхме. Те съществуваха в различни точки на планетата и принадлежаха на различни хора, включително на мен и на Антон, но вече без какъвто и да било паритет.
Естествено, щях да се разпоредя с лиценза, с който щеше да се сдобие фирмата ми, по собствена преценка. Като в същото време амбициите ми не се простираха много далеч, тъй като нямах намерение да се конкурирам с „De Beers“ на диамантения пазар. В никакъв случай. Тази лъжица не беше за моята уста. Нещата стояха много по-просто. След като поддържах лиценза две седмици в ръцете си или по-точно в сейфа на банката, щях да го продам. И толкова.
Бях убедена, че купувачи нямаше да липсват. Живият интерес към проекта на финансовия магнат „Swiss bank corporation“ беше гаранция за това.
Оставаше най-трудното — да извърша операцията така, че в течение на известно време Антон да не заподозре нищо.
Осъзнавах, че не биваше да протакам реализацията, защото ситуацията можеше да се промени радикално от всяка непредсказуема случайност.
Например банкерът най-ненадейно да потърси Антон. По друг въпрос. Но в телефонния разговор неминуемо щеше да изплува и „диамантената“ тема.
Антон изведнъж да потърси спешно банкера… Това беше съвсем възможно, тъй като, ако се вярваше на информационните агенции, в страната ставаше нещо невъобразимо.
Така че — край.
В момента времето работеше срещу мен.
Знаех, усещах как секундите изтичат. Представях си пясъчен часовник и то толкова осезаемо, сякаш наистина стоеше пред мен до изпотената чаша бира.
И се страхувах.
Това щеше да е последната крачка, предприета от мен в рамките на нашето съвместно съществуване, но и първата, нарушаваща негласната ни конвенция, чието спазване висеше на косъм. Но висеше.
Оказваше се, че не е чак толкова лесно да срежеш косъма.
Всъщност Антон щеше да го среже без никакви колебания, стига само да му паднеше възможност.
Съмнявах ли се в това? В никакъв случай.
Тогава защо протаках? Вече имах такава възможност. Съдбата се бе разпоредила така и нима в крайна сметка това не беше справедливо?
Беше справедливо във висша степен!
И се реших. Запалих фитила и секундите се занизаха дълги като часове, а малкото незабележимо пламъче се движеше нагоре.
Обадих се в Москва:
Те поискаха да помислят.
— Това е нормално.
— Не мисля, че е нормално.
— Защо?
— Мисля, че играят за себе си.
— В какъв смисъл?
— Те също проявяват интерес към това…
— Откъде знаеш?
— Нашият приятел ми го намекна недвусмислено…
Добре го измислих.
Беше спонтанно, но прозвуча много добре.
Ако Антон решеше да провери, всичко щеше да се потвърди. А подробностите нямаше да изплуват в краткия телефонен разговор. Освен това може да не бях изтълкувала правилно думите на банкера. И като глупава жена, вместо да чуя предупреждение, бях чула предложение.
Антон руга дълго и цветисто. Умееше да го прави.
— Хайде, времето тече.
— Имаш ли предложения?