— Повече не настоявам за нищо. И слагам край на темата.
— Така. А по-нататък?
— Ще прехвърля сумата на някаква сметка.
— Но нали той ще разбере.
— И какво от това? Ще ми откаже да я прехвърли ли?
— Не. Но…
— Там е работата, че има едно „но“… Утре ще дам нареждане за превода и още утре ще отида там. Разбираш ли? И ще кажа на хората на нашия войнствен приятел също да отидат там.
— Да… Така ще минат четири дни. Докато парите влязат в сметките им… Дори цяла седмица… Да, може да успеем.
Yes!
Клъвна.
Впусна се в подробности, затъна в детайлите и изпусна същността.
Не ми трябваше нищо повече.
Всичко останало се случи изумително бързо и гладко.
На другата сутрин още преди насрочения час се обадих в банката. Срещнахме се в същия аквариум. Както би трябвало да се очаква, нашият финансов водач запази спокойствие. Само погледът му излъчваше лека досада. И като че ли разочарование.
Нищо повече.
Вечерта напуснах Цюрих и се отправих към топлите брегове на Гибралтар. По хитри финансови пътеки паралелно с мен парите ми ме последваха в една от тамошните банки. Представителите на нетърпеливия полковник също заминаха спешно натам.
След пет дни като че ли всичко приключи. Сделката беше сключена.
Върнах се в Москва, като преди това възложих на сигурни хора да търсят достоен купувач.
Измина един месец и удари часът на истинския финал.
Той беше прост. Ужасен. И вероятно закономерен.
Експертите не бяха сгрешили и не ни бяха излъгали, но оптимистичните им прогнози бяха пряко свързани с личността на премиера полковник. И с гарантираното му пребиваване във властта в течение на близките пет години. Най-малко.
Естествено, никой не беше взел предвид маскираната пехотна мина, която се търкаляла в прахта още от времето на войната.
Но съдбата си имаше свои основания.
И беше лишена от какъвто и да било патос.
Малката нужда застигнала полковника по пътя и огромният армейски джип спрял край шосето.
Това беше идиотският навик на сепаратистите да пикаят, където им падне. Нищо повече.
В името на справедливостта трябва да кажа, че Антон се бори доста дълго.
Стадото скъпоплатени адвокати още половин година обикаля около далечната африканска страна.
Там отново се водеше война. Сякаш само бяха чакали момента, в който първият общонационален лидер ще се изпикае толкова неудачно край пътя. И в който горкичкият човек ще успее да се представи пред господа с пълен пикочен мехур. И с разкопчан дюкян.
Но така или иначе, в момента никой не се интересуваше от неговите ангажименти. Парите, документите и доверените хора потънаха в мелето на въоръженото противопоставяне. И, естествено, изгоряха като факли.
Поне се създаде такова впечатление.
— Изгоряха ни паричките. — Поредният екип юристи се върна с празни ръце. Беше настъпил моментът да сложим край.
— Твоите… — Антон гледаше настрани. И говореше небрежно, като че ли не придаваше особено значение на това.
— Мои ли?
— Естествено. А не са ли твои?
Никога няма да забравя този миг.
Тоша вдигна рязко глава. И ме прониза с острия си насмешлив поглед.
Цялата изтръпнах — значи беше разбрал.
Но той мълчеше. И ме гледаше. Насмешливите искри в очите му започнаха да пръскат злоба.
— Не чух! — Интонацията му беше предишната — от далечното минало. Настоятелна до грубост. И всъщност нагла.
— Очевидно са.
— Така! — Той се успокои бързо. Двете думи се оказаха достатъчни. Вероятно и той бе доловил интонацията ми. Предишната.
И толкова.
Не прозвуча нищо друго. Затова не знаех дали Антон бе разгадал замислите ми или просто действаше по навик. При всички случаи топката беше в него. И той заби шут.
Външно нищо не се промени.
Той не ме изгони от къщи, не ми взе колата, дрехите и бижутата.
Никой не разбра нищо, освен най-близкият ни кръг. По принцип приятелите и враговете влизат в най-близкия кръг.
Само че от този ден нататък аз изгубих право на глас. И изобщо изгубих всякакви права.
Миналото се завърна.
Очевидно най-голямата и здрава кукичка от такъмите на Антон се падна на мен. И любимата стръв на Тоша — човешката слабост, висеше на тази кукичка. Моята слабост.
Вече не можех да направя нищо по този въпрос. „Късно е за гърчове“, както би казал Антон.