Рибата се страхуваше да умре на кукичката.
А още повече се страхуваше от бавната смърт. Защото рибарят, който се бе подхлъзнал на стръмния бряг, падаше дълго в пропастта и повличаше със себе си рибата заедно с въдицата.
Много дълго. Цели четири години.
2002
През онази вечер се забавих в офиса и се прибрах вкъщи по тъмно.
Хората все не искаха да си тръгнат и непрекъснато предъвкваха подробностите от изминалата пресконференция, наслаждавайки се на плодовете на собствения си успех.
Успехът беше малък, не много значителен. Но беше пръв след месеци на безкрайна мъка в очакване на окончателния крах.
„Нови Арбат“ беше необичайно пуст, а рекламите му блестяха като коледна елха.
Преминахме оттам за няколко минути и излязохме на булевард „Кутузовски“, което означаваше, че щяхме да си бъдем вкъщи само след четвърт час.
Но аз се чувствах неспокойно.
Визитната картичка — онази, която демонстративно дълго търсих в чантата си, беше прибрана грижливо встрани от всевъзможните боклуци, в страничното джобче. Чийто цип освен това беше закопчан.
Името беше непознато, а адресът — странен.
— Гена, я ми кажи Антон Василиевич често ли посещаваше издателство „Премиер-прес“?
— Какво? — Внушителните габарити на шефа на охраната не му пречеха да се обърне рязко на предната седалка на колата. Беше просто като една подвижна планина от мускули и толкова.
— Издателство „Премиер“. — Казах адреса, четейки от визитката.
— Никога не е ходил там. Или поне не е ходил с нас.
— А без вас?
— През последната година и половина Антон Василиевич не ходеше никъде без нас.
— Както и да е.
Пипнах ли те, сладурче.
Имах всички основания да се съмнявам в искреността му.
А онзи, чието име бе изписано на визитката, нямаше никаква сметка да лъже.
Той не беше журналист — мисля, че вече споменах това — и не искаше интервю.
— Извинете — каза тихичко мъжът и докосна леко с лакът ръката ми, — можете ли да ми отделите две минутки? Разбирате ли, работата е там, че малко преди смъртта си Антон Василиевич ни донесе един свой роман, за да го издадем. — Той каза последното шепнешком, като почти докосваше с устни ухото ми.
— Какво ви е донесъл?! — Осъзнавах, че щеше да е най-добре чувствителните журналистически уши да не чуват това. Но не можех да скрия изумлението си.
— Своят роман — каза той много тихо, само с устни. Значи бях чула добре, макар че изобщо не можех да повярвам в това, което чувах.
— Искате ли да си поговорим по-късно за това?
— Разбира се. Координатите ми са тук. Обадете ми се, моля ви, ще чакам.
— Непременно ще ви се обадя.
Ако зависеше от мен, щях да грабна слушалката още сега или дори по-рано, веднага щом прекрачих прага на кабинета си.
И изобщо нямаше да пусна издателя да си тръгне. Щях да го хвана за лакътя и да го помъкна към асансьора. И в това нямаше да има нищо особено. Може пък някой журналист да ми е харесал. Може да ми е задал някакъв интересен въпрос и да е намерил подход към мен. Случваха се такива неща.
Но се сдържах.
И сега умирах от любопитство.
Антон беше написал роман?! Невероятно.
— Защо питате?
След кратка пауза охранителят Гена все пак не се сдържа и ми зададе въпрос. Беше напрегнат. Нервите му не издържаха.
И единственото, което постигна този глупак бе това, че затвърди подозрението ми, че лъже. И че се страхува.
Въпросът бе: защо?
— Просто така. Предлагат ми сътрудничество. Помислих си, че Антон може вече да е преговарял с тях.
— С издателството ли?
— Ами да, така ми се стори. Всъщност той би могъл да се види с него навсякъде. В нашия офис, в някой ресторант…
— С онзи тип… с воднистите очи ли? Не, Антон Василиевич не се е срещал с него. Никога.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно съм сигурен.
Играта стана наистина интересна.
Не стига, че шефът на охраната бе откроил безпогрешно издателя в гъстата тълпа журналисти, но кой знае защо упорито отстояваше твърдението си.
Макар да имаше добър повод да излезе сух от водата. Допусках, че Антон не беше ходил сам в издателството. В края на краищата, това не беше на нивото му. Двамата наистина биха могли да се срещнат на чужда територия. И пито-платено. А охраната наистина не можеше да помни всички, с които Тоша се срещаше.