Само че той продължаваше да настоява на своето.
Защо ли го правеше? Не разбирах. Това беше още един наръч сухи и пламтящи подпалки в огъня на моето любопитство.
И то, естествено, избуя с нова сила.
На сутринта едва изчаках, подходящия момент и се обадих, готова за всичко.
Например да разбера, че визитката е фалшива и че не съществува никакво издателство „Премиер“. Или че съществува, но там не познават човека, чието име е изписано на визитката. Или че го познават, но вчера той не е ходил на никаква пресконференция и чува за пръв път за Антон Полонски. Или че не чува за пръв път, но е чел за него само в пресата.
И тъй нататък…
Това можеше да е идиотска шега, майтап и в крайна сметка може пък просто да ми се бе сторило.
Но се оказа, че не е така.
Да, на посочения номер ми отговориха, там знаеха всичко и ме чакаха. Когато ми е удобно.
Трябва ли да споменавам, че това стана след час и половина — точно колкото беше необходимо, за да се приготвя и да стигна до издателството.
Там, в малкия безличен кабинет, обзаведен може би със скъпа, но с абсолютно обикновена мебел, ме посрещна „онзи тип с воднистите очи“.
Младежът с ненатрапчива външност съответстваше напълно на кабинета. Очите му наистина бяха много светли и имаха някакъв неопределен цвят. Може би бяха бледосини? Или сивкавосини? Или бледозелени? Не можеше да се каже със сигурност.
Самият той също изглеждаше някак неопределено и неуверено. Не приличаше на шеф. А на човек, който се е отбил тук за малко по някакъв въпрос. Приличаше или на посетител, или на чиновник. Но в никакъв случай на собственик на голяма издателска къща.
Но беше точно такъв. И табелката на вратата го доказваше. Както и любезната секретарка в приемната.
Какво пък, всеки си имаше стил.
Но в същото време гледаше настрани. И говореше предпазливо, сякаш налучкваше думите.
— С Антон Василиевич се познавахме от две години. Някой случайно ни запозна. На някакво място. Знаете как става това. След това се срещнахме на два пъти, но също случайно. Преди три месеца той ми се обади и ме помоли за среща.
— Помоли ли ви?
— Да. Защо се учудвате?
— Не се учудвам. По-скоро ме интересува дали сте се срещнали тук, във вашия офис?
— Да. Видяхме се тук. Точно в този кабинет, ако трябва да бъда конкретен. Защо питате?
— Просто така. По лични съображения… Това няма никаква връзка с вас. Извинявайте, че ви прекъснах. И тъй, Антон Василиевич дойде при вас…
— Да… и не дойде с празни ръце. Донесе един ръкопис. Каза, че напоследък много е мислил, че е записват мислите си и че сега иска, тъй да се каже, да ги сподели с читателите. Отначало ние решихме, че това са мемоари. Вярно, възрастта му все още не беше подходяща за подобно нещо… Но какво ли не се случва. Прочетохме го и се оказа, че е нещо съвсем друго. Интересно. Честно казано, не очаквахме да прочетем това…
Той непрекъснато казваше „ние“ и в крайна сметка това започна да ме дразни.
Или ставаше дума за „ние, императорът на цяла Русия…“.
Или за някакъв загадъчен кръг от посветени, от чието име говореше.
Май че беше второто.
— Извинете, че пак ви прекъсвам. Но кои сте вие?
— Ние ли? — Той като че ли искрено се изненада от въпроса ми. — Ами, как да ви кажа… Аз и моите колеги. Заместникът ми, разбира се, главният редактор. Няколко души четоха ръкописа.
— Ясно…
Всъщност нищо не ми беше ясно.
Тоест естествено, че ми беше ясно, че всеки ръководител си има заместник и че във всяко издателство има главен редактор и още куп най-различни хора.
Но, доколкото си спомнях, собствениците на фирми никога не говореха за себе си в множествено число, имайки предвид персонала.
— Значи това е роман, така ли?
— По-скоро повест. Доста необичайна. Една такава, разбирате ли… С елементи на мистика. И философия. Нещо като притча. Между другото, нашите хора от маркетинга смятат, че може да върви добре на пазара. Макар че имаха съмнения. И все още ги имат. И ние решихме да я издадем. Антон Василиевич подписа договора… И тогава…
— … си отиде.
— Да. Извинете, не ви поднесох съболезнованията си.
— Няма проблеми. Мога ли да прочета ръкописа?
— Разбира се! Точно затова поисках да се срещнем. Повтарям, че ние сме готови да го издадем. И вероятно ще направим това в най-скоро време. Но не искахме да го направим… без ваше знание. Въпросът не е юридически и дори не е финансов. Договорът е подписан и, както се казва, е влязъл в сила. Трябва да отбележа, че Антон Василиевич почти не се интересуваше от финансовата страна. Всъщност той дори предлагаше да покрие разходите…