— Така ли?
— Не, не, не се тревожете. Този вариант беше обсъден, но… разбирате ли… ако ръкописът не представляваше никакъв интерес… Тогава можеше да подходим така. Но в случая постъпихме по обичайния начин. Сумата на авторския хонорар е записана в договора. Тя не е голяма и, общо взето, е стандартна за Русия. Казано накратко, ние се вълнуваме повече от естетическия момент. Вие сте негов наследник… И ние смятаме, че трябва…
Той окончателно се омота в обилното си красноречие.
Според мен трябваше да приключим с официалната част от срещата. А неофициална не беше предвидена. Най-важно го бе да получа повестта.
Или романа.
Тогава щях да разбера дали ще го издават или няма да го издават. Трябваше ми време.
Или, по-точно, трябваше да го прочета.
След половин час напуснах издателството.
Ръкописът беше с мен. Една тъничка папка с около тридесетина страници, скрепени с допотопна връвчица вместо с машинка.
От външната страна беше залепен четвърт стандартен лист. На него с едри дебели букви бе изписано името на автора и названието на романа.
Не вярвах на очите си. И не забелязвах нищо наоколо.
— В офиса ли отиваме?
— Вкъщи.
И толкова.
Потънах в четене.
Втора част
Стълбището
Седем сънища, които сънувах напоследък
Първи сън
Разбира се, това стана през нощта, защото нямам лошия навик да спя денем.
Освен ако не съм мъртво пиян. Това също се случва, но когато се напия, не сънувам нищо.
А нощем е друго.
Никога не се въртя в леглото насън както някои. Лежа тихо и кротко чак докато се събудя.
За сметка на това душата ми е свободна. И можете да ми повярвате, че тя не стои под одеялото. Тази скитница обича да се разхожда по света и да завързва разни приятни запознанства с други скитащи като нея души.
През тази нощ кой знае защо душата ми се почувства зле. Като че ли бе изгубила предишната си лекота. Искаше да се впусне в скитане, без да има определена цел. Но не можа. Сякаш нещо й пречеше. Или по-точно я викаше.
Само че не успя! Толкова години се носеше безгрижно във вселенското пространство и изведнъж бе обзета от желание да се отправи някъде, на точно определено място.
Но проблемът беше точно в това, че никой не й бе посочил това място.
Имаше нещо смътно някъде в далечината, може би на изток, а може би и на юг. Не беше изключено да е и на запад. А ако се замисли човек, дори и на север.
Иди и разбери.
Душата ми се развълнува, но все пак реши да не нарушава навиците си. И тръгна на път. Всъщност направи го без особена радост. И по-скоро с тревога.
Понякога се случваха такива неща. Например каниш се да поемеш на път, който вече ти е познат. Да отидеш на почивка. Или на гости. Или просто да се поразходиш по чужди места. Нищо особено. Сто пъти си ходил там, летял си със самолет и дори си плавал с кораб. И изведнъж те обзема тревога. Започваш безпричинно да нервничиш, да се оглеждаш на всички страни. Дали пък някой те следи, скрит в тълпата. Или добрите духове в живота ти се опитват да те предпазят. Настроението ти окончателно се разваля.
Но въпреки това тръгваш на път. Просто за да не изглеждаш като мнителен идиот.
И тя също тръгна така. А тревогата й растеше.
Сънувах хотела.
Малък, уютен, не много скъп, в центъра на града, потънал в светлини, скъпо вино и евтина любов.
Беше късна вечер, скоро щеше да се спусне нощ и хората в лоби–бара вече се забавляваха. Между другото, жените бяха красиви.
И май звучеше джаз — тих дрезгав саксофон в изпълнение на „Окапали листа“ на Владимир Косма.
В тежката ми чаша имаше кехлибарено уиски. Двойно, разбира се.
Цигареният дим се стелеше над главите ни, а сребристият инструмент потрепваше в полумрака.
Той се появи неочаквано. Отникъде. Сякаш одименият полумрак се сгъсти, а загадъчните сиви криволици на дима се преплетоха. И от тях се роди човешка фигура.
На пръв поглед беше съвсем реална.
А когато се вгледах по-добре, видях, че като че ли също е потънала в дим. Беше сива, неясна и ефирна.