С оковите на очакването.
Някакъв посветен човек веднъж е казал, че най-гадното нещо в живота е очакването и преследването. За преследването не зная. Понякога то ме увличаше. Но колкото до очакването, неизвестният човек беше прав. Готов съм да подпиша твърдението му със собствената си кръв.
Чаках. И се измъчвах.
Сякаш знаех, че предишният безплътен негодник със сигурност щеше да се появи, но не знаех кога. И на всяка цена трябваше да го видя отново и да го разпитам много подробно. И най-сетне да се ориентирам в дивотиите, които говореше.
Чувствах се гадно. Но стоях и чаках.
Мразех Косма, „Окапали листа“ и саксофона, който безмилостно се напъваше и ги бълваше всяка вечер. До безкрайност.
А аз продължавах да седя.
Всъщност бях уверен, че това рано или късно ще свърши. Че всичко свършва.
И то наистина свърши.
Само че се случиха такива неща, че по-добре да не беше свършвало и да си бе останало както преди. По-добре да си бях седял в проклетия бар и да не знаех нищо.
Но не стана така!
Той се появи отново както преди — внезапно и неясно откъде. Изведнъж застана зад гърба ми и тихичко се покашля. Би трябвало да се зарадвам, защото мъчителното ми очакване свърши. Но веднага щом чух тихото покашляне, изтръпнах.
В това време той заобиколи масата като безплътна сянка и застана срещу мен.
С бледата си външност и с безизразния си глас. Уж беше човек, но нямаше човек.
Беше абсолютен фантом.
— Какво правите тук? Защо сте дошъл?
— Чакам ви.
— Защо ме чакате? Не сме се разбирали нищо.
— По-точно, не се разбрахме. А това не е добре. Аз не обичам многоточията.
— Грешите, уважаеми. Разговорът ни приключи. И то съвсем ясно. Сигурно след това сте се заседели тук. И сте пийнали повечко. Както постъпвате винаги. Нали? Признайте си, че беше така.
— Нищо подобно. Аз…
Задавих се.
Точно така. Любимото ми местоимение заседна в гърлото ми като парче горещо месо, погълнато без да го сдъвча.
На младини имах един такъв случай. Пиехме водка и печахме шишове. Умилявахме се, че сме сред природата. Честно казано, природата никаква я нямаше и цялата й красота се изчерпваше с едно мръсно блато в градските покрайнини. Но чистият въздух превзе организма ни. Бяхме страшно гладни. Кървавочервеното месо, посипано с накълцан лук, едва бе успяло да зацвърчи над огъня. И ние грабнахме самоделните шишове. Лапахме го с младите си хищни уста, изгаряйки езика си, не го дъвчехме и бързахме да натъпчем коремите си. И аз погълнах едно огромно парче. И се задавих. Късът горещо месо влезе, както се казва, в кривото ми гърло. И заседна там. Дъхът ми спря. Едва ме свестиха. Имах чувството, че съм бил… на другия свят. И запомних това усещане за цял живот.
Сега изпитвах същото.
Естествено, нямаше никакво месо. А само думи.
Но състоянието ми беше идентично.
Защото изведнъж осъзнах, че наистина не помня нищо. Как завърши вечерта с Незабележимия? Докъде стигнахме? Кога се разделихме?
Озовах се в Бермудския триъгълник на паметта си. Имах бели петна в спомените си.
Той седна внимателно срещу мен. Не се смееше, подлецът му с подлец, макар да имаше основание. И дори не се усмихваше. Или се боеше да го направи. Или не смяташе за нужно.
— Забравихте ли? Е, няма страшно. На всеки се случва. Добре, че съвсем случайно се отбих. Просто ей така, без никаква цел. Интуиция. Но след като вече се видяхме, радвам се да ви доложа, че работата стана чисто и без усложнения. Всъщност както винаги става при мен.
— Коя работа?
— Вашата, естествено. Не ми се сърдете, но за чуждите ще си премълча. Това е професионална тайна. Вече си говорихме за това.
Спомнях си, разбира се.
Но сега не ми беше до това.
Вълнуваше ме друго.
— Моята работа ли?
— О, скъпи мой! Вие… как да се изразя… май че сте по-твърд човек, отколкото предполагах. В смисъл, че изобщо не сте чак толкова чувствителен. Макар да ми се стори… Дори бях започнал да се съмнявам. Но се оказва, че вие сте в състояние да се шегувате. И то толкова скоро. Моите комплименти.
— Отвлякохте се. И тъй… Моята работа…
— Добре де, не е ваша, не е ваша! Какъв е този маниер да се хващате за думата. Не е ваша. А на вашата покойна съпруга.
— На моята покойна… Какви ги дрънкате?!
— В какъв смисъл?! Не разбирам. Чакайте малко, не сте ли получил отчета?