— Какъв отчет?
— Моят, разбира се. Беше много подробен. И илюстриран. Никога не пренебрегвам документите. Ако щете, това е принцип на фирмата ми.
Честно казано, аз се стъписах.
Ако кажа, че бях шашардисан, означава да не кажа нищо.
Потресен звучи по-добре, но също е далеч от истината.
И на това отгоре бях възмутен.
Защото това беше невероятна глупост.
Моята съпруга беше много приятна във всяко отношение жена, но това отдавна вече не ме вълнуваше.
Всъщност дали изобщо някога ме бе вълнувало? Не съм сигурен.
Вярно, отдавна живеехме заедно. Така се случи… Вълната я изхвърли като малка птица на плажа. Майната й. Нека се навърта наоколо.
Но всичко си имаше граници. Тази жена ми беше безразлична. Но не до такава степен, че да не забележа кончината й. А освен това трябваше да я погреба. Най-малкото.
Пълна идиотщина.
— Нещо грешите, уважаеми.
Той ме погледна странно. Като че ли бях малоумен.
И дори не ме удостои с отговор.
Вирна показалец нагоре и бавно го завъртя няколко пъти във въздуха точно под носа ми.
Сякаш искаше да каже: заблуждавате се, уважаеми.
В главата ми ставаше нещо невъобразимо.
А после в пълния хаос изведнъж се избистри една проста и ясна мисъл — че той е луд. И всичко като че ли веднага си застана на мястото. Той наистина беше откачен.
Отместих поглед.
Не че се изплаших. Просто не обичах да гледам изроди. Без значение дали са физически или морални. За разлика от някои, които обожаваха да правят това. Има такава категория хора. Не им давай да ядат и да пият, само ги остави да погледат някое безобразие. Аз бях от друга порода. Гадеше ми се от такива неща.
Извърнах се.
Плъзнах поглед по одименото пространство, без да виждам нищо. Ако след една-две секунди ме бяха попитали кой стои край съседната маса, почти докосвайки ръкава ми, нямаше да мога да отговоря.
Всъщност никой не ме попита нищо.
Той изчезна. Разтвори се безшумно в пространството.
Но не и безследно.
Една малка салфетка, сгъната грижливо на триъгълник, се белееше на края на масата. Забелязах я веднага и можех да се закълна, че преди една минута там нямаше нищо.
И все пак всичко това беше много странно! Не можех да кажа нищо определено за хората. Дори си спомнях събеседника си съвсем смътно. А късчето хартия се наби в очите ми като пулсиращ сигнал за тревога, като датчик на атомна електроцентрала.
Това беше аналогията, която се роди в мен.
Сякаш само след секунда щеше да се взриви.
И имало някога една планета на име… Земя.
Боязливо дръпнах салфетката с два пръста. Но нищо не избухна.
Бележката беше написана с разкривен почерк. В наклонените ситни букви едва се разчитаха думите: „Azay le Rideau. Manoir de la Remomiere“.
Каква е тази глупост?
Главата ме заболя. Тежък ковашки чук заудря силно слепоочието ми. Болката моментално обхвана и тила ми. След това отново ме удари в слепоочията. И още веднъж. И още веднъж.
Трябва ли да споменавам, че се събудих с главоболие. Усещах тъпа болка, пулсираща и монотонна.
И беше ясно, че това ще продължи дълго. Защото беше сериозно.
Трети сън
Преди всичко трябва да кажа, че този сън не дойде веднага.
Не дойде на следващата нощ. Не дойде и на по-следващата.
Уви.
В течение на три безумни дни главата ми се пръскаше като тиква, по която удряха непрекъснато с тежък юмрук.
Но проблемът бе в това, че я удряха отвътре, ала все не можеха да я праснат окончателно.
Казано на човешки език, изпитвах страшна болка. Нищо не ми помагаше. Нищо не ми въздействаше — никакви таблетки. Никакви изпитани методи не постигаха ефект. Никога не бях се чувствал толкова зле.
Настъпи третата нощ и аз не просто заспах, а направо пропаднах в небитието. Изключих внезапно и неочаквано. И слаба богу, че стана така.
Сънят ми беше някак… нездрав. Непълноценен. Или по-точно беше накъсан. На части.
Все едно първо бях пил в някакъв бар, може би в същия, където започна всичко. А може би в друг. Не можех да разбера.
Беше пак така тъмно и претъпкано. Беше шумно. Задимено. Вярно, нямаше саксофон. И затова не се чуваха никакви „Окапали листа“.
Кой знае защо не бях на себе си.