През пелената на дъжда, на тъмните корони на дърветата и на влажната мъгла, която изпълваше пространството, проблесна светлинка. Ама че дяволска работа! Какви са тези светлини, които блуждаят нощем из гробището? Откъде ли идват?
Сърцето ми се сви, а душата ми се разтрепери.
И последва затъмнение. Като в театъра.
А сънят ми продължи.
Видях една голяма стая с тежка дъбова маса по средата. С масивни столове, тапицирани с остарял плюш. С опушена камина. С голямо истинско огнище, в което навремето са въртели и препичали тлъсти животни. Стената над него беше украсена с дърворезба.
Сякаш и в момента имаше някакъв гуляй. Кухнята беше някъде наблизо и оттам се разнасяше миризма на печено месо и ароматни треви.
Но сега наоколо беше пусто и аз боязливо продължих нататък.
Видях едно тясно вито стълбище без перила с грапави пясъчни на цвят стъпала. Между другото, стените също бяха такива. Нямаше никакви мазилки и други съвременни неща.
Свещите в кръгли стъклени купички бяха поставени върху самите стъпала. Живата плаха светлинка се стелеше ниско над каменната повърхност и сякаш те подмамваше да я последваш нагоре.
И аз се наканих да го направя. Но не стана!
Някой ме извика от тъмното. Тихичко. Но беше много неочаквано. Спънах се и едва не се прострях на първото стъпало.
— Стая ли искате, уважаеми?
Думите прозвучаха дружелюбно. Гласът беше любезен.
Но на мен ми прилоша.
Кой ли стоеше зад гърба ми? Каква беше тази неочаквана среща?
Събудих се изпълнен с трескава тревога.
Четвърти сън
Денят се изниза незабелязано, безлично и бездарно.
Нощта настъпи и аз заспах.
Сънят дойде веднага, сякаш изобщо не се бях събуждал. Трябва да отбележа, че ми се случваше много рядко да сънувам един и същи сън две поредни нощи, сякаш е сапунен сериал по телевизора. Само два пъти. А след това много добре си спомням, че започнаха големи проблеми. Огромните неприятности направо ме връхлитаха. Настъпи сезонът на бурите. И то какви!
По всичко личеше, че трябва да се подготвя за нещо много лошо.
Но сега сънувах прашния полумрак на старото жилище. И стълбището, която блестеше със свещите си пред мен.
И една смешна лелка на неустановена възраст. От онези — нали ги знаете? — които са на двадесет години на акъл и на шестдесет години по паспорт. С буйна грива светли коси, сресани на две на три. Цялата окичена със златни гривни, пръстени и обеци. Облечена като английска пътешественичка — с вталено сако от кашмир и с шоколадови на цвят бричове. Беше обута с обувки от „Tod’s“. В ъгълчето на ярко начервената й уста висеше неизменната димяща цигара. Гласът й беше нисък и дрезгав.
— Стая ли искате? Няма проблеми. Само ще трябва да почакате, докато дъщеря ми се събуди. Тя се занимава с всичко тук. С документите. С парите, в смисъл, с финансовите въпроси. Не се тревожете! Няма да чакате дълго, тя става в ранни зори. Наложила си е това доброволно мъчение да скача още по тъмно. Според мен най-добре ще е изобщо да не си ляга. Не мислите ли?
Тя говореше охотно, весело, но някак небрежно, скачайки от една тема на друга.
Старицата беше лекомислена.
— Честно казано, не съм се замислял. Но май ще се съглася с вас. Защото обичам да си поспивам. А пък си лягам късно.
— Точно така. И аз съм същата. А тя, горкичката, още е толкова млада, но — представяте ли си! — още от малка си наложи строги ограничения. И то по собствена инициатива. Понякога родителите съсипват децата си. Но този случай е друг. Самата аз ценя свободата повече от всичко на света. Категорично. През целия си живот, от незапомнени времена. Уудсток, Хейт, Сен Луи… Ех, какви времена бяха! Там ако някой попиташе кое време е, в смисъл в коя част на денонощието сме, понякога му отвръщаха: времето е хубаво. Или времето е лошо. Такива бяха времената и такива бяха нравите. Не сте ли живял по това време?
— Не. Не съм.
— Жалко, скъпи мой. Беше прекрасно. Не може да се опише с думи. Както и да е. Искате ли да разгледате стаите?
— Защо не?
— Да вървим!
Изкачихме се по стълбището, долепено до грапавата стена.
Съсипаната старица бърбореше непринудено и ме водеше нататък по тесния коридор, предлагайки ми да си избера някоя от свободните стаи.
Те бяха различни и изобщо не приличаха на обичайните хотелски стаи.