Каменният им под не беше полиран, но бе изгладен от стотиците нозе. По тесните прозорци имаше витражи. Леглата бяха с балдахин. Баните се намираха зад паравани. Потъмнелите картини изобразяваха ловджийски сцени или портрети на самодоволни чичковци с лукави очи, с официални сетрета и с дантелени жаба.
Дръжките от ковано желязо глухо потракваха по дървото.
Беше тихо. Уютно като в домашна обстановка, но в същото време тържествено и малко тайнствено. Сякаш се бях озовал сред декорите на „Анжелика, маркизата на ангелите“. И дори нещо повече — сякаш се бях пренесъл в онази епоха.
Можех да гледам и да се радвам.
И аз гледах. И се радвах. Или поне изпитвах естетическа наслада.
Но само до един момент.
Подрънквайки с гривните си, чорлавата старица се преведе през втория етаж и тогава…
Виждах, че стълбището продължаваше нататък и че най-вероятно имаше и трети етаж, но пътят натам беше препречен с кадифено въже. Едно такова дебело въже, опънато напряко на стъпалата. Липсваше само табела с надпис „Private room“. Но проблемът бе в това, че нямаше никаква табела. А пък аз още от малък бях страшно любопитен, особено когато нещо беше забранено. Или достъпът до него бе ограничен. Казано накратко, прииска ми се да се кача горе и да видя какво има там…
В това време старицата като че ли се накани да се връща обратно.
— Един момент — казах, — хъм, бих искал да извървя този път докрай.
Тя не ме разбра:
— Кой път?
— Ами, ей този — казах, — явно не е дълъг. Обичам да спя нависоко. В мансардата.
Мадам се усмихна. Но завъртя отрицателно глава. Сякаш искаше да ми каже, че е оценила шегата ми, но не може да направи нищо. Тъй като в този хотел нямаше мансарда.
Но аз не се отказах:
— Няма страшно. Нищо, че няма мансарда. Общо взето, на третия етаж ще се чувствам много добре. И ако все пак въпреки всичко има таванско помещение, там ще ми е най-добре.
— Няма — отвърна дамата. — Тук няма никакви тавански помещения. Етажите са само два.
— В такъв случай накъде води това стълбище?
И се започна.
Не, аз не съм психопат, не съм маниак и не съм инатливо магаре.
Ако тя ми беше казала, че на третия етаж има офис, частно жилище, стаи за прислугата или каквото и да е друго, щях да престана. Щях да се успокоя и напълно да забравя, че това проклето стълбище изобщо съществува.
Но тя не постъпи така.
Тя каза нещо съвсем друго.
Страшно се изненада и, между другото, го направи съвсем искрено.
— Какво стълбище?
— Ей това.
— Не разбирам за какво говорите, мосю.
Ядосах се.
Изобщо глупостта ми въздейства като червено на бик, особено когато беше очевидна.
И още повече мразех да ме лъжат.
Но излизаше, че както да въртях и да сучех, старицата или се правеше на идиот, или просто беше глупава.
— Не ме ли разбирате, госпожо? Веднага ще ви обясня.
И с тези думи скочих на дяволското стълбище.
В смисъл, че понечих да скоча, вдигнах крака си, а тялото ми решително се устреми напред. Надявах се просто да разкъсам гадното въже, да го изтръгна от мястото му.
Но не стана.
Тъй като изведнъж неизвестно защо като гръм от ясно небе ме порази страх. Или по-точно ужас.
Сякаш на пътя ми се изпречи блед призрак с кухи очи на някакъв починал човек. И протегна ръка. Тънка и на пръв поглед съвсем хилава. Но ужасяваща. Защото тази ръка миришеше на изгнила плът и на студен гроб. А по съсухрената кожа избиваше ледена трупна пот.
Веднъж бях виждал такава ръка. И тя се протягаше към мен, сякаш искаше да ме повлече в гроба. Тогава отскочих. И не успях да скрия гнусливия си страх. А онази, която стоеше на края на гроба, изведнъж се засмя. Тихо и толкова страшно, че направо косата ми настръхна. И попита:
— Страхуваш ли се вече? Още е рано.
Тогава не разбрах какво означава това „рано“. И дори не се замислих. Реших, че нещастницата бълнува и говори глупости, защото си отива.
И тя наистина си отиде две минути, след като ми зададе този въпрос.
А аз забравих за това. Просто господ се смили над мен.
Но очевидно не завинаги. А само временно.
И сега си спомних.
Точно така. Това не беше никакъв призрак. На стъпалата стоеше тя — покойницата. И свещите блестяха в краката й. И тя протягаше ръка към мен.
А аз, макар че се чувствах ужасно, макар че задушаващият спазъм стискаше гърлото ми, а пред очите ми притъмня, се отзовах на призива. И протегнах ръка.