На сън често се случва така — искаш да извикаш, но не можеш. Или точно обратното — не искаш да вървиш, да тичаш или да скачаш. Знаеш, че пред теб има пропаст и че ще се пребиеш и ще умреш. Но вървиш натам.
Сега беше същото. Аз не исках, страхувах се, знаех, че ми предстои нещо ужасно. Някаква невероятна мъка. Но ръката ми — да бъде проклета дано! — посегна към нейната ръка. Много бавно, като на кино. Сякаш нарочно, за да удължи мъчението…
Май че изкрещях нечовешки.
И край. Всичко свърши.
Събудих се, облян в студена пот.
Би трябвало да се зарадвам, защото кошмарът остана в съня ми.
Но не изпитвах никаква радост.
Защото в съня бе останал малкият замък, чорлавата господарка, странното стълбище, което водеше наникъде, и онази, която стоеше на стъпалата.
А кошмарът се впи в душата ми като хищник, увисна на нея — цялата обляна в кръв, и се промъкна в реалния свят.
Пети сън
Нощта настъпи, аз заспах, а душата ми се озова на свобода и изведнъж изпита невероятен страх.
Всичко се сля.
Страшно се бе измъчила през миналата нощ, горкичката.
Пред очите й продължаваше да стои тайнственото стълбище в стария замък, да пукне дано!
Любопитството я разкъсваше. Тя не осъзнаваше нищо. Изпитваше тревога. Общо взето и казано накратко, тя цялата се тресеше.
Но въпреки това тръгна на път.
И видя замъка от бял камък. Той се издигаше на брега на едно езеро и се отразяваше в огледалната му повърхност. Беше красив, надменен и уверен в своята неотразимост.
Близо до него в буйната зеленина на листата се виждаше друг по-малък замък с обли кули. Очевидно между тях имаше близка връзка. Замъкът нарцис и замъкът дребосък се намираха съвсем наблизо един до друг.
Наоколо се ширеше парк, подобен на гора. Със стари клонести дървета. Със сенки от листата по влажните пътеки, осеяни със слънчеви петна. И с оранжеви охлювчета, които приличаха на омари и пълзяха по черната пръст, лъкатушейки насам-натам.
Вредом цареше истинска благодат.
Белият замък до езерото беше много по-привлекателен от скромния си съсед, но душата ми, естествено, избра другия.
Защото стълбището беше там.
И свещите по него блестяха както предишния път. Красиво. И тайнствено, дяволите да го вземат.
Душата ми изтръпна, но беше упорита, гаднярката, и се качи на втория етаж. Погледна мимоходом през прозореца. И се оказа, че се намира точно под покрива. Нагоре нямаше нищо.
Но стълбището водеше нагоре.
И въжето се поклащаше напреко на стъпалата.
Душата ми спря.
И макар страхът да я заслепяваше, видя, че отгоре слиза, плъзгайки се внимателно между свещите, една друга Душа.
— Все пак ти дойде. Чаках те. Вярно, малко се забави.
— Познаваме ли се?
— Може да се каже, че се познаваме.
— Чакайте малко… Мисля, че си спомням. О…
Душата ми се почувства съвсем зле.
Спомни си, че навремето се познаваше с другата душа, но се разделиха… лошо. Честно казано, разделиха се гадно. Срамно. И моята душа беше длъжница. И то каква! Май че нямаше как да изплати този дълг.
Беше изключително неприятно да срещнеш на пътя си някого, на когото си длъжник. Отдавна и в огромна степен. И няма никакъв начин да си върнеш дълга. Защото това е невъзможно по принцип. Защото моментът затова е изпуснат безвъзвратно и сега вече изобщо не можеш да го върнеш. Има такива случаи.
Ако, не дай си боже, те застигне такава среща, по принцип нямаш какво да кажеш. Просто нямаш думи.
— Вие… Тоест, ти… Извинявай… Всъщност как си сега?
— Искаш да попиташ коя съм сега, нали?
— Да-да. Точно така, коя си сега?
— Никоя.
— В смисъл, че си…
— Да… Скитам из пространството. И във времето. Нямам пристан. И нямам покой.
— Чувал съм, че става така, когато някой си отиде лошо от този свят. Да речем, не по своя воля. Или не навреме.
— А, според теб, аз навреме ли си отидох? По своя воля ли го направих? Навреме ли беше? Безболезнено ли стана? Ами вината? Обидата, мъката? Какво знаеш за това? Всъщност всичко това е поправимо.
— Какво говориш? Защо?
— Защото, според мен, е по-добре да посрещнеш нещастието с отворени очи. Та още от първия миг всичко да ти е ясно. Да е на мястото си. И да нямаш никакви илюзии…