Денем не бях на себе си.
В главата ми се въртяха възможно най-отвратителните мисли.
Например качвах се в колата, което беше нещо съвсем обичайно. А в главата ми веднага избухваше: спри! Пази се! Опасно е!
Разбира се, аз тръгвах. Болната ми фантазия не беше повод да отменя срещите си. Но, докато пътувах, не се чувствах много добре. Сякаш смъртта наистина ме дебнеше зад всеки ъгъл.
Влизах в асансьора. В това, общо взето, безобидно съоръжение. И почти безопасно. Просто можеш да заседнеш с него между етажите за тридесет-четиридесет минути. Но от това не се умираше. Вратите лекичко се затваряха. И в главата ми кънтеше: това е краят. Нямам път назад.
И ме връхлиташе пристъп на съвсем истинска клаустрофобия. Никога до този момент не бях страдал от такова нещо. Чувствах се като пълен идиот. Още повече, че около мен имаше хора. Съвсем близо. Може да се каже, че направо се гледахме в очите. И те, естествено, забелязваха какво става с мен. И ме гледаха боязливо и със съчувствие.
Душата ми се гърчеше в дискомфорт.
Целият ден мина така.
Изнервих се. Скъсах нервите на всички наоколо. Изцедих душата си.
Не можах да заспя веднага. Но все пак заспах.
И видях един храм. Беше най-обикновена църква, каквито имаше безброй в близката околност. В нашата околност край Москва.
И нямаше никакви странни привидения — нито замъци, нито паркове, нито езера, нито задимени барове. Всичко беше до болка познато. Извинете за баналността.
Може би затова ми се стори, че зная коя е тази църква. И като че ли вече бях ходил в нея.
Но не си спомнях кога, защо и по какъв повод.
Църквичката беше насред голото поле. Наоколо не се виждаше никакво селце. Нито дръвче.
Само една ограда. Която, честно казано, беше хилава. Беше сложена, колкото да се каже, че я има.
Наоколо цареше тишина. Беше безлюдно. Мрачно. Макар че денят беше летен. Небето беше притъмняло и се стелеше ниско над камбанарията. Но духаше топъл вятър. Той идваше някъде отдалече и довяваше аромата на свежа трева, премесен с дъх на пелин.
Този край определено беше наш. Никъде другаде не миришеше така.
Аз крачех по тясната, разбита и прашна пътека, която водеше към храма, отклонявайки се встрани от пътя.
Изкачих се по протритите стъпала.
Вратата беше затворена, но веднага я отворих.
Вътре цареше полумрак, нямаше дори запалени свещи и проблясваше само слънчевата светлина. Тя не беше ярка. Тесните прозорчета се намираха високо, под самия купол.
Църквата не беше обзаведена богато. Стените й бяха бели и имаше малко икони, окачени тук-там без рамки.
Тръгнах към олтара. Уверено и без страх. Защото познавах тази църква. И неведнъж бях идвал в нея. Сега вече бях почти сигурен в това.
И тогава…
Не зная как е при вас, но когато при мен се случи нещо неочаквано насън, то задължително е стряскащо. Плашещо. Нещо, което по принцип е невъзможно. И идва от другия свят.
И сега, на мястото, където трябваше да се намира храмът, видях Стълбището.
Онова, от замъка, да пукне дано!
Грапаво, каменно, долепено до същата грапава като него груба стена. Тясно, стръмно и опасно. Без перила.
По стъпалата горяха същите свещи в кръгли купички.
И светлината им беше същата — бледа и плаха. И се стелеше ниско.
Сърцето ми замря, целият изтръпнах. Изпаднах във вече познатото състояние — искаше ми се да извикам, но не можех. Нямах глас. Бях го изгубил.
А в това време по стълбището заслиза един свещеник.
Сякаш нищо не се е случило. Сякаш не забелязваше несъответствието.
На пръв поглед той беше най-обикновено отче. Не можеше да се каже, че е млад, но изобщо не беше и стар. Беше нисък. Крехък. С редичка несериозна брада. Облечен в тъмно расо. Без капа. Редките му руси коси бяха грижливо сресани на път. Очите му бяха светли. И гледаха нежно.
— Закъсняхте. Службата свърши. Или идвате по работа?
Мълчах.
Концентрирах се. Исках да разговарям със светия отец. Само че не знаех откъде да започна. Например дали да не попитам защо в храма има стълбище?
Звучеше глупаво. Той крачеше по него спокойно, сякаш това беше нещо нормално. Може би наистина беше нормално? Тогава какъв смисъл имаше да му задавам този въпрос.
Но ако не зададях никакъв въпрос, тогава какво щях да правя?
Как щях да обясня защо съм дошъл тук?
Макар да беше ясно като бял ден, че щом Стълбището е тук, значи цялата работа е в него!