Значи трябваше да попитам.
Понечих да отворя уста. Но не намерих думи. Размърдах беззвучно устни.
— Случило ли се е нещо?
— Стълбището… ново е — успях само да промълвя. И то с огромно усилие. Но той ме разбра.
— Това ли било! Значи виждате Стълбището?
— А то не съществува ли наистина?
— Съществува, защо да не съществува. Само че не всеки го вижда.
— Защо?
— Ами, как да ви обясня. В известен смисъл Стълбището е последната отсечка от пътя. Разбира се, от земния път. И се показва само пред онези, на които в скоро време им предстои да завършат земните си дела. Но в този случай нещата стоят различно. В смисъл, че далеч не всички виждат стълбище. Понякога човек вижда коридор и това се случва много често. Или тунел. Много хора виждат светлина и бързат към нея. Това означава благодат. Те не изпитват нито страх, нито мъка.
— Спомням си. Чел съм за хората в коридора. Това се отнася за онези, които са преживели клинична смърт. Но са я надживели! Разбирате ли?
— Естествено, че разбирам.
— Естествено ли?! Но те са умирали! От катастрофа. От рани. От инфаркт. А пък аз, между другото, съм здрав.
— Но нали това е сън.
Той се усмихна лекичко и кротко.
Като дете.
Сякаш искаше да каже, че всичко това е съвсем очевидно. Защо трябваше да капризнича? Или да крещя?
А аз наистина крещях. Вярно, това не продължи дълго.
Добричкото отче говореше тихо, погледна ме добродушно и целият ми кураж се изпари. Изчерпа се.
Притихнах. Станах по-нисък от тревата.
— Значи всички виждат коридор. А пък аз виждам стълбище?
— Е, не всички. Повечето хора. Но, както е известно, това зависи от делата… По принцип човек живее по права линия. Естествено, с известни отклонения. Нагоре или надолу. Както се случи. Всъщност често редува посоките — ту нагоре, ту надолу. От всичко по малко. Но в крайна сметка се получава права линия. Която върви напред. От първия вик до последния дъх. Само че понякога става и другояче.
— Значи излиза, че аз съм се движил само нагоре?
— Вие смятахте, че се движите нагоре. И полагахте огромни усилия за това.
— Как така съм смятал?
— Ами, така. Смятахте. Надявахте се. Разчитахте на това. Бяхте сигурен. Но това не е новина. Обикновено човешките намерения са устремени нагоре. В смисъл, че каквото и да върши човек, той се надява, че това ще го накара да се почувства по-добре. Дори крадецът, който отнема последната троха на просяка, смята, че върши добрина. За себе си. В смисъл, че въпросният сухар ще му помогне да се развива по-добре. Или, казано с други думи, да върви нагоре. Към засищането. Към богатството. И тъй нататък.
— Значи излиза, че хората, които вървят към върха, живеят с илюзии.
— Невинаги. И не всички. Въпросът е какво разбират под връх? За онзи, който е отнел сухара на скитника, най-близкият връх е засищането. За друг това е радостта от милосърдието. И той ще даде сухар на скитника. А за себе си вие вече знаете всичко.
— Да. И не храня никакви илюзии. Но, между другото, Стълбището води нагоре. А, според вас, то води в обратната посока.
— Според мен е така. Но до един момент вие ще виждате обичайния ред на нещата около вас. Господ е милосърден. И няма защо да стряска роба, който е застанал на ръба на пропастта. Вече всичко свърши. Нищо не може да се поправи. Късно е.
— Казвате, че е милосърден, така ли? Ами покаянието? Лишен ли съм от тази милост?
— Никой не е лишен. Но кой има нужда от вашите кухи думи? Ако душата ви беше способна на това… Ако беше открита… Щеше да се покая на последното стъпало и той… щеше да отсъди другояче. Не се съмнявайте в това. Но вие… Можете да не ми отговаряте. Или пък, ако решите друго, не го казвайте на мен. А на себе си. Признайте си, че дори и в момента не се разкайвате за нищо. И не съжалявате за нищо.
— Защо да не съжалявам? Съжалявам. Че невинаги стигах до край. Че бях мързелив. И самоуверен. Понякога гадното съжаление надделяваше в мен. И аз размазвах сълзи и сополи. Доколкото разбирам, това е било абсолютно излишно.
— Ето. Това е вашата истина.
— Може би. Но вие защо постъпвате така, отче? Вие сте длъжни да стигнете докрай и до последния миг да ме убеждавате в обратното. Да спасявате грешната ми душа.
— Това е сън.
Припомни ми го отново. Тихичко. В гласа му не прозвуча никакво раздразнение или, например, назидателност.
— Извинете, забравих! Но да се върнем към Стълбището, след като вече съм изправен пред него. Доколкото разбрах, на горното стъпало всичко ще свърши. И как по-точно? С мълния? Със стрела? С копие? Или с друго остро оръжие? С божията десница? Или не бива да зная това предварително?