И тогава като че ли разбрах.
Трета част
Дан за ангелите
Утрото настъпи навреме.
Бледото разсъмване надникна през прозореца и изненадано отстъпи назад, скривайки се в люляковите храсти.
Закачи се за клоните с прохладната си мараня.
И изпадна в недоумение.
Вкъщи имаше същинска илюминация.
Лампите във вестибюла, тържественият абажур в хола и тежките мраморни аплици по стените на цялото стълбище светеха ярко.
Дори в спалнята грееше ослепителна светлина. И пердетата бяха дръпнати.
Сякаш не беше нощ. А едва вечер. А след това веднага бе настъпило утрото.
Интересно, но факт.
Предишната вечер се прибрах късно вкъщи. Притисках нежно като дете или като невиждана ценност тънката картонена папка, сякаш някой всеки миг можеше да й посегне.
Беше допотопна. Канцеларска. Завързана с груби връвчици от плат.
Останалото изчезна от паметта ми. Изгуби се безвъзвратно.
Можех само да предполагам какво се е случило.
И аз предполагах.
Тичах из къщата, без да гледам накъде. Запалвах по навик всичко, което ми попаднеше под ръка. Лампите, абажура, аплиците. Мразех да се движа в тъмното. Не се страхувах от тъмнината, но полумракът ме потискаше. В полумрака ме дебнеше мъката. Отдавна бях установила това. В съзнанието ми изплуваха ненужни мисли.
Стигнах до спалнята и свалих обувките си. Стоварих се на леглото, както си бях с костюма.
Развързах връвчиците. Отворих папката.
Времето спря.
И ето, че сега се оказа, че утрото е настъпило.
Очите ми бяха уморени, но общо взето се чувствах бодра. Дори бях малко превъзбудена. Може да се каже, че бях изпаднала в екзалтирано състояние. И се чувствах някак… целеустремена. Исках веднага да тръгна, да замина, да се обадя. Да събирам информация и да я анализирам. И веднага да я обсъдя с някого.
Може би този стремеж беше правилен.
Но очевидно беше преждевременен. Спонтанен. И изключително емоционален.
Трябва ли да споменавам, че информацията, която ме заля от страниците на ръкописа на Тоша, ме обезкуражи. Изуми ме. Потресе ме.
Всъщност това не беше никаква информация, а по-скоро поток на съзнанието. На чуждото подсъзнание, което по принцип беше мъгляво. И на това отгоре очевидно нездраво.
Но проблемът не беше в това.
Проблемът беше в объркването. Което, както стана ясно, го бе обзело преди смъртта му. А сега рикошираше върху мен.
Разбира се, трябваше да се ориентирам във всичко това. Да го осъзная и да го осмисля.
Ако това изобщо можеше да бъде осмислено.
Най-сетне станах. Мускулите ме боляха, тясната пола се бе впила болезнено в тялото ми, дори тънкият чорапогащник дразнеше кожата ми. Кой каквото ще да казва, но да се търкаляш с дрехите в леглото беше гадна работа.
Особено ако останеш така цяла нощ. И фактически, без да сменяш позата си.
Интересно, как ли се чувстваха преследвачите в засада? Сигурно много зле.
Какво общо имаха преследвачите?
В главата ми се въртяха странни мисли. Очевидно подсъзнателно се отвличах от това, което трябваше да преосмисля.
Беше ранно утро. Слънцето едва беше изгряло. Късите му лъчи пронизваха къщата като ням упрек към немарливите прислужници. В потоците от нежно слънце се кълбеше прах, какъвто не би трябвало да има. По принцип.
Но въпреки това се чувствах добре.
Утрото беше прозрачно, свежо и гиздаво. И най-вече беше съвсем ранно. Вкъщи бе тихо. И пусто. Прислужниците, охраната и другите полезни хора щяха да се появят след два часа. Имах време.
По принцип можех да се абстрахирам от околните, да се ограждам с невидима, но здрава стена като тебеширения кръг, с който се ограждахме като деца и който никой не биваше да прекрачва. Можех да чета и да мисля сред тълпата, без да се разсейвам със странични неща. Можех да разговарям с един човек, заобиколена от много хора, и да чувам само събеседника си.
Но не можех да се моля на многолюдно място. Може би защото думите, насочени към бога, макар и наум, предполагаха нещо съвсем друго. Нещо като напълно осъзната откровеност. Такава, при която обръщаш душата си наопаки и си сваляш кожата. И изцеждаш до последната капка най-страшното и най-мрачното от стаените кътчета на душата си.
Иначе нямаше смисъл да го правя.
Това не можеше да се случи в тълпата, сред хората. Тишината трябваше да е истинска. Такава, че не само тялото, но и душата ти да усети, че наоколо е тихо. Помълчах, вслушах се и окончателно се убедих, че беше точно така — нищо не ме разсейваше. Аз събрах сили.