Разбира се, сега не ставаше дума за молитвата ми. Макар че това зависеше от гледната точка.
Но тъй или иначе имах нужда от тишина.
За щастие, всичко беше наред.
Светкавично си взех душ, облякох халата си и си направих едно кафе.
След това отидох с димящата чаша в кабинета в старото волтеровско кресло — малката крепост, с която си бях извоювала миниатюрно пространство във вселената. Удобно, уютно и добре защитено.
Сложих папката на коленете си. Наведох раменете си напред и надолу, допрях брадичката си до гърдите, каналите ми за възприятие бяха отключени, а съзнанието ми беше напрегнато до краен предел. Започнах да мисля.
Първо. Нямаше никакви съмнения, че това е написано от Антон. От което произтичаха куп най-различни „ах“ и „ох“.
Например излизаше, че той е знаел всичко. За моето, тъй да се каже, престъпно намерение. Казано на човешки език, за желанието ми да се отърва от него. И заедно с това да отърва и света от персоната му.
Разбира се — „ах“. И то много силно „ах“!
Защото това беше чиста проба мистика. Никога не бях споделяла тези мисли с никого, дори и с духовника по време на изповед. Това наистина бяха само мисли. Нещата не отидоха по-далеч. И аз най-добре знаех това. Но излизаше, че Антон също го е знаел.
Откъде?
Да не би нощем да го бе измъквал от мен, като преди това ми е давал някакви гадости? Някакви психотропни препарати, както ги наричат сега. Честно казано, не ми се вярваше да го е правил.
Може би се бе досетил? Беше почувствал? Беше доловил нещо с животинския си усет? Това бе доста по-правдоподобно. И в него нямаше никаква мистика. Между нас се натрупваше нещо особено… Буреносно. Или по-точно, предвещаващо буря. Когато въздухът вече е зареден с електричество. Под което се натрупва предстоящата ярост, буря и… какво? Точно така — смърт. Това беше много логична смислова конструкция. Която, между другото, беше еднакво подходяща и за двама ни.
Всъщност в ръкописа ставаше дума за това. За степента на готовност. Която при Антон беше много по-висока.
Та тъй.
Другото „ах“ се отнасяше за Вива. Излизаше, че Антон не е забравил, не е изтрил този файл от паметта си, не бе изтупал спомените като досадна прашинка от безупречния си ревер. Или пък си бе спомнил, едва когато самият той бе застанал на ръба. Бил е налегнат от нечовешка болка като онази, която измъчваше нея. Физическа или душевна — все едно.
Но все пак беше странно, че в онзи час от безкрайната редица жени си бе спомнил само за две — за нея и за мен. И дори като че ли ни беше объркал. Всъщност няма защо да хитрувам — в това нямаше нищо странно. И двете означавахме нещо в живота му. Както пишеха в официалните биографии, бяхме изиграли значителна роля. И той си бе спомнил за нас. И ни бе обединил. Живата с мъртвата. Това не ме засегна. И не ме изплаши. А по-скоро ме трогна.
Нямаше никакво съмнение, че още едно „ах“ можеше да се адресира и към философските упражнения на Антон. Не очаквах това от него. Всъщност веднъж вече се бе случило нещо подобно. В него имаше по-малко философска сложност и повече романтика, но също беше съвсем неочаквано. Това стана отдавна. Преди двадесет години. В клиниката на професор Надебаидзе. Тогава, до болничното ми легло, той също говореше възвишено. И дори красиво. Сега красотата беше значително по-малко, но за сметка на това се бе появил опит за преосмисляне… На какво по-точно? На живота ли? На законите на мирозданието? На догмите? На максимите? Той като че ли бе изпаднал в богомолство.
„Ах“ и това си е.
Всъщност трябваше да сложа край на ахкането или поне да го изоставя за известно време. Защото ахкането също беше емоция. И като нищо щеше да ме отклони встрани и да замъгли мозъка ми с романтична мъгла.
Нямаше да ахкам повече.
Второ.
Почвата под краката ми като че ли губеше устойчивост. Защото въпросът, който стоеше под номер две, не се вписваше особено в лоното на материалния свят. Колкото до нематериалните субстанции, за мен те бяха дълбока тайна, запечатана със седем печата. И, честно казано, аз никога не се бях опитвала да ги строша. Предпочитах да се държа на безопасно разстояние от тях.
Освен ако между другото не плъзнех поглед по хороскопа върху някоя лъскава страница, която отварях съвсем случайно. И за пореден път се учудвах на броя и упорството на шантавото племе на сеячите и жътварите по вечното поле на чудесата.