„Днес раците трябва да бъдат много предпазливи. Застрашени сте от травми, удари и сериозни осакатявания.“
Това се отнасяше до всички раци. Една двадесета от населението на планетата, включително сукалчетата и безнадеждно обездвижените парализирани хора. Очевидно това наистина щеше да е един черен ден за световната травматология.
Но най-лесната работа беше да осмиваш хороскопите. Съдбата не ми подхвърляше заплетени въпроси от областта на нематериалното. Може би ме щадеше? Смяташе, че и това, което си имам, ми е предостатъчно. А то беше съвсем материално. Но нима ми ставаше по-леко от това?
Сега като че ли се очертаваха известни промени.
Например като въпрос номер две. Как Антон е написал всичко това?
Изобщо как се пишеше — целенасочено или човек грабваше перото изведнъж, по някакво внезапно хрумване? Просто за да поразсъждава за всичко на света. Да го погледне през призмата на собствените си умозаключения и да извести на четящата публика онова, което е видял. Да нареди сложния пасианс от впечатления и чувства, отстъпвайки пред творческия си устрем. И после да опише как са се подредили картите. За назидание на поклонниците на изтърканите тестета.
Казано накратко, той твореше нещо — литература или белетристика? Или може би просто страдаше от графомания?
Или това беше нещо съвсем друго?…
Почвата вече не просто се люлееше, а направо заплашваше да се изплъзне изпод краката ми.
И по-късно той бе преживял всичко, което бе описал? Макар и насън. Макар и накъсано. Макар и в кошмарите си. Дори собствената си смърт. И, между другото, тя изумително приличаше на онази, която вече дишаше във врата му.
„… струва ми се, че разбрах“, бяха последните му думи.
Стори ми се, че аз също разбирах. Защото помнех какво ми се случи — влажния вятър, който ненадейно ме връхлетя, и странното чувство за полет.
Почвата окончателно се изплъзна изпод краката ми. В един момент дори ми се стари, че това е безвъзвратно.
Но не беше така. Върнах се в обичайното си състояние, без да успея да се изплаша истински. Само усещах в гърдите си лека неприятна хладина.
И въпреки това, а може би точно поради това, се появи третото. На границата на световете — на материалния и на онзи… другия. Мястото, където се случваше всичко това. Или мястото, на което би могло да се случи.
Странният замък в омагьосания парк, Стълбището към небитието, изтритите стъпала, малките боязливи свещички и тясната дълбока пропаст. Която беше смъртно опасна. И нямаше перила.
Това място при всички случаи имаше роля. И тя не беше мимолетна и случайна. Дали Антон беше мислил, чувствал и преживял или преживявал онова, за което пишеше? Дали беше бълнувал или го бе видял наистина?
Но това не беше важно. Така или иначе, това се бе случило там. На онова място. И на никое друго.
Ако е бълнувал, значи мястото му се е привидяло.
Но беше напълно възможно да го е видял и наистина. Антон Василиевич бе обикалял света доста и бе видял много направо фантастични замъци. Но въпреки всичко от цялото разнообразие кой знае защо бе избрал точно този. D’Azay.
Затова както да въртях и да сучех, излизаше, че малкият замък на страниците на ръкописа му не се бе появил случайно.
Антон бе открил нещо изненадващо там.
Или му се бе появило.
Или още по-просто — то кротко е дремело върху прашната полица в течение на дълги години, а може би и на векове. И бе дочакало да удари часът му. В една гадна кална нощ един уморен ядосан странник бе застанал пред портата на замъка със стария си автомобил.
Всъщност това не беше лошо начало за приказка.
И в крайна сметка приказката се бе състояла.
И дори беше написана и в известен смисъл облечена в литературна форма. Макар тя може би да не съответстваше кой знае колко на този жанр.
Но аз не можех да преценя това.
Така или иначе, литературните достойнства на опуса на Антон не бяха очевидни за мен. В никакъв случай.
Разбира се, аз се ръководех от известните „принципи на папуаса“, присъщи и на дилетанта, които се основаваха на две простички понятия: харесвам — не харесвам.
Това не ми харесваше. Не ми харесваха тези записки на рефлектиращ истерик, които макар и да имаха жива връзка помежду си, изобщо не напомняха за сюжет. И толкова. Това определено не бяха „Записките на един луд“! И дори не напомняха за тях.