Все пак, тази кантора — издателство „Премиер-прес“, беше странна, а корпоративната структура „ние“ бе загадъчна. Решението да се публикува краткият неразбираем ръкопис, който по принцип беше негоден за масовия читател, беше рисковано и трудно обяснимо.
По-скоро…
Има пиеси за един актьор.
Аналогично това беше ръкопис за един читател. За мен.
Защото го разбирах до край, а освен това само аз можех истински да разбера и да оценя цялостно хаоса, който цареше в душата на автора и степента на ужаса и отчаянието, които очевидно бе преживял през последните си дни.
Може би имаше още известен брой хора, някакъв „тесен кръг от ограничен брой личности“, които познаваха добре Антон. Разбира се, в случай, че те внезапно се захванеха да четат съмнителна белетристика и изобщо да четат. В което много се съмнявах, защото тези хора не бяха такива.
По принцип те не четяха.
Но може би щяха да го направят случайно или защото в определени кръгове се говореше за това… и те току-виж биха проявили благоволение, биха прелистили книгата и биха плъзнали очи по текста. И вероятно щяха да преживеят няколко неприятни минути, тъй като страниците намирисваха на лошо. На нещо необяснимо и ужасяващо. Раменете им щяха да потръпнат зиморничаво и щяха да промърморят нещо за мистиката и за другите щуротии. В смисъл, че покойникът е предчувствал всичко. И е нервничил. Чакал е. И е дочакал.
Да, щяха да се намерят двадесетина схватливи. Но не и повече. Антон ги възприемаше като равни на себе си. Или почти като равни. В резултат на което едва ги понасяше.
Страхуваше се от тях. Понякога дори се страхуваше откровено. Завиждаше им. Но винаги ги мразеше. И се ползваше от взаимност.
Но нима сега бе адресирал печалния вой на умиращата си душа към тях?
Това беше невъзможно. Просто защото никога не можеше да се случи. И толкова по въпроса.
Тоша никога не се отнасяше сериозно към публиката изобщо — към „широкия кръг читатели“. И дори не ги възприемаше. Просто не ги забелязваше или не даваше „пет пари за тях“. Цитирам дословно. И за да завърша с терминологията, ще кажа, че ги наричаше „плебс“, „измет“ и „стадо“. И още няколко определения, които звучат неприлично.
Тогава за кого беше писал? За кого бе обръщал душата си наопаки, като на всичкото отгоре бе желал някой на всяка цена да забележи тази преобърната душа. И може би да я разбере. Но така или иначе да научи онова, което се е случвало с нея.
Особено в преддверието на края. Разбира се, не на душата. А на даденото й за временно ползване тяло. А за нея краят най-вероятно щеше да се превърне в начало. Слава богу, това не беше известно на никого. И беше най-добре изобщо да не мисля за тези неща.
А трябваше да мисля за онова, което очевидно се намираше на повърхността. В целия си блясък и с цялата си пълна необяснимост. Безусловно и загадъчно.
Какво беше то?
Естествено, това беше посланието на Антон.
Адресирано нескромно, но безспорно до мен, нелюбимата му жена.
Какво ли означаваше всичко това — нещо добро или нещо лошо? Впрочем, този въпрос не беше лесен. Навремето старата ми гледачка ме бе научила, че ако в тъмния ъгъл видя чорлавия домашен дух и ако той се появи до леглото ми и застане до главата ми, да не стискам очи, да не се бавя и да не мънкам, а веднага да му задам най-важния си въпрос. Според преданието, старият дух би трябвало да ми каже истината. И нищо друго, освен истината. Просто бил длъжен да го направи.
Сегашната история беше много далеч от приказките на гледачката ми, но въпреки това в нея се долавяше нещо сходно. От другия свят, от невидимия, от обителта на домашните духове и другите нематериални субстанции сега говореше Антон. И не беше ясно защо правеше това.
Дали покойният ми съпруг искаше да направи добро? Дали накрая е бил обзет от някаква щедрост? Или пък се бе покаял?
Да допуснем, че Стълбището, което непрекъснато се появяваше, беше трудният и стръмен път на Антон към изкуплението. И той бе решил да си плати за всичко. Тогава стъпалата водеха към едно изтляло платно. На него гладният художник бе нарисувал изкусно димящо котле над пламъка на домашното огнище. Зад прашната картина имаше врата. И всеки знаеше, че зад нея се крият заветни и желани неща. Които за всеки човек бяха различни. Но при всички случаи те бяха много приятни.
Или Тоша беше останал верен на себе си до самия край. И на ръба бе изплел последните си интригантски мрежи и бе примамил хората в последния си капан.