В такъв случай замъкът беше стръв. Поредното изкушение от онези, с които Антон бе застлал пътя пред мен както други съпрузи застилаха с рози пътищата на щастливите си спътници в живота.
Нямаше друг вариант.
Такова беше мнението ми.
В това време утрото набра сила.
Малката стрелка почти наближи девет.
Времето за празни размисли и неясни мисли стремително изтичаше и настъпваше моментът да действам.
Ако всичко това не беше някакъв кошмар и следствие от постравматичния ми синдром — казах си, обобщавайки нощното си бдение. Ако не беше фантазия, родена от вечната ми, неизтребима идиотска вяра в доброто, която със сигурност живее дълбоко в душата на всеки. Дори и на Антон.
Или, казано по-просто, ако това не беше моята вяра в чудото. Въпреки че непрекъснато си повтарях като папагал, че „няма чудеса“. Когато имах повод. Или просто така.
Може би просто си го внушавах? Сигурно беше така.
Ако бях изтълкувала всичко правилно — продължавах да обобщавам премисленото и преживяното през нощта наум. Загадъчният замък, който най-вероятно се намираше във Франция, наистина бе разкрил нещо на Антон. Беше изиграл неизвестна, но безспорно решаваща роля. И аз трябваше да открия това място.
Това беше най-малкото.
А най-важната ми цел бе да разбера какво се е случило там. И какво е означавало то за Антон.
Въпросът „Защо?“ увисна осезаемо във въздуха.
Но аз бях напълно подготвена за него и разполагах не с един, а с няколко отговора.
Първо, защото това можеше да се окаже важно и за мен. Неслучайно толкова дълго бяхме живели рамо до рамо, неразделни като сиамски близнаци. И кой знае — може би още не бяхме разделени.
Второ, монотонното течение на времето, изпълнено с работа — тъпа, скучна, унизителна, чийто скръбен финал беше добре известен, започна страшно да ми натежава. Това беше самоубийство, разточено във времето. Смъртоносна доза отрова, разделена хладнокръвно на порции, която трябваше да се взема ежедневно и то публично. И с коментар. Ето какво беше това. Разбира се, тук не става дума за физическа смърт. А за социална, финансова и в крайна сметка за личностна смърт. Онзи, който твърди, че тези понятия са несравними и безкрайно далечни, или лъже, за да се прави на интересен, или искрено се заблуждава, защото никога не е изпитвал нищо подобно и даже не го е виждал отблизо. И дано господ го пази от това!
Аз бавно си отивах от живота. Равномерно, капка по капка, поглъщайки отровеното питие.
Усещах как отровата се стичаше по тялото ми.
Хората се отдръпваха от мен и изчезваха. Кръговете се разтваряха — първо най-близкият, после следващият, който също не ми беше далечен и бе приятен за мен. А след него следваше непознатата неприветлива човешка маса. Тълпата.
Обикновените неща лека-полека, постепенно и завинаги ставаха недостъпни за мен. Отдръпваха се в пространството и времето, разтваряха се във вече недостъпните за мен безкрайни лъскави витрини и гланцирани страници.
Това бяха навици, отказът от които ми причиняваше болка. Истинска болка. Сякаш безмилостно бяха отсекли пръста ми с брадва. И не бяха омотали кървящия отрязък дори с мръсен парцал. Болеше ме нечовешки. Страшно ме болеше.
Така живеех отвратително, връщайки дълговете и изкупувайки злото, причинено от Антон, доколкото силите и възможностите ми позволяваха да го правя.
Имах желаната и дори въжделена на времето свобода. И какво от това?…
Разбира се, аз се увещавах. Убеждавах се. Призовавах разума си. Внушавах си, че най-важното е, че съм жива, здрава и относително млада… И че може би след време съдбата щеше да обърне към мен доброто си лице. И нещата някак си ще се оправят.
Но всичко това беше теория.
А тук имаше друго. Може би то не беше практика, но бе някаква вероятност за конкретно събитие, за интрига, за действие. Нямаше значение дали е за добро, или за зло. Дори и да беше за зло, все пак това нямаше да е тихото безропотно самоубийство, разтеглено във времето. Може би точно това беше въпросният обрат на съдбата.
Само дано не го пропуснех, вървейки тъпо по основния път. Където пътните знаци напомняха за едно и също: „Няма чудеса“. И ми го напомняха на всеки километър.
Нямаше да го пропусна.
Чистият лист беше пред мен. На него с четлив почерк на заклета отличничка изписах нещо, което донякъде напомняше план на действие.
Той беше доста странен, ако се изхождаше от формалната логика.