Всъщност сега не ми беше до нея.
И се получи следното:
1. D’Azay — пълна информация.
2. Пътуванията на Антон през последната година.
3. Хора:
— Пилето
— Гена
— Девойката
— Психоаналитикът (добър)
— Туроператорът
— Специалист по паранормални явления (?)
Излизаше, че изобщо не е трудно и ако не направех някакви неочаквани открития, нямаше да ми отнеме много време.
Поне щях да имам с какво да се разсея, докато поглъщах поредната порция отрова.
Предложението ми да закусим някъде не изненада Пилето и също така не го завари неподготвен.
Часът беше много подходящ малко след осем.
Избрахме кафене „Пушкин“, защото там сладкишите бяха прекрасни, в този час на деня нямаше много хора и все пак офисът беше на десет минути път с кола, ако задръстването по булевард „Тверской“ не беше голямо.
Масата в ъгъла до прозореца беше малка, за двама души и бе много подходяща за закуска. Чувствах се уютно почти като вкъщи.
— Роман ли? — Пилето ме гледаше така, сякаш отново бях отворила дума за африканския договор. С изумление, в което определено прозираше известен проблясък на медицински интерес. Или на съмнение. И на загриженост. Няма значение. Обикновено така лекарите гледат болни, чието състояние внезапно и необяснимо се е влошило. А преди това уж са вървели към оправяне.
— Добре де, повест… Какво значение има? Литературно произведение.
— Написано от Антон, така ли?
— И почти издадено. Всъщност знаеш ли нещо за издателство „Премиер-прес“?
— Не. Нали разбираш, какво общо има между нас и между работата на едно издателство.
— Разбирам. Няма нищо общо.
— Поне със сигурност няма официално. Иначе щях да зная.
— Излиза, че не си знаел. Той е подписал договор като частно лице.
— Сигурна ли си? — Отново прозвучаха лекарски интонации. Плахо и деликатно, но те намекваха, че той не приема това сериозно.
— В какво по-точно? В това, че е подписал договор ли? Да. Видях го със собствените си очи. Както и подписа на Антон. Естествено, не съм правила експертиза. Но познавам ръката на Тоша като собствената си. Всъщност няма защо да ти казвам това.
— Да, точно на мен няма защо да го казваш.
Двамата се подсмихнахме едновременно на един и същ спомен или по-точно на спомените си.
Имаше време, когато заради трайната нетрудоспособност на субекта, което ще рече продължително и мъртво пиянство от страна на Антон, свързано с поредното „излизане на свобода“, се налагаше аз да подписвам документите. Или, казано направо, да фалшифицирам подписа му. Имаше и по-рисковани ситуации: Антон се усукваше, отказвайки да сключи очевидно изгодни сделки, нарушаваше поетите ангажименти и рушеше изградени схеми. Понякога беше зъл, изпадаше в депресия, пиеше, беше обзет от лошо настроение и това се превръщаше в причина да извършва откровени, за да не кажа рисковани глупости, които никога не липсваха в арсенала му. След това горчиво се каеше, гризеше си ноктите и удряше главата си в стената. Но не можеше да върне изгубеното.
Само че невинаги ставаше така.
Понякога се случваше да няма загуби и всичко да се урежда по най-добрия начин. Никой не се досещаше за пристъпа на идиотския му разрушителен инат, защото подписът на господин Полонски се появяваше в нужния момент и на нужното място.
Или по-точно това беше дело на госпожа Полонска със сръчността на опитен фалшификатор. По принцип за това знаеше само един човек — Пилето.
И сега той се усмихна, тъй като си спомни миналото.
Всъщност спомените не траеха дълго, тъй като настоящето беше много по-привлекателно. А също така и тревожно.
Защо ли?
— Значи има договор и той е подписан от Антон. А издателството?
— Има и издателство. Съвсем истинско и на пръв поглед много авторитетно. Всъщност можеш да събереш информация за него.
— Ще събера, можеш да не се съмняваш. Значи ти вече си ходила там? — В гласа на Пилето прозвуча нескрита обида.
Разбирах го.
От мига, в който с него се прегърнахме в тъмно виолетовото пространство и след това дълго си говорехме в малкото кафене на улица „Никитска“, между нас нямаше никакви тайни. И дори нямаше нищо премълчано.
А сега излизаше, че се е появило нещо такова.
Разбирах го.
Но нещо дълбоко в мен, в онези дълбини на съзнанието, които нямат название — може би интуицията, предчувствието или провидението, упорито ми повтаряше: Мълчи. Прави каквото ти казвам.