И аз мълчах.
Разбира се, говорех разни неща.
Но повечето премълчавах.
— Ходих. Вчера.
— И какво?
— За впечатленията ми ли питаш?
— Не. Какво смяташ да правиш… с това?
— Губиш професионална форма, Юра. Договорът е подписан от Антон. И, както казват колегите, е влязъл в сила. Какво общо имат с това моите намерения?
— И все пак защо ходи при тях?
— Заради хонорара.
— Това е смешно.
— На теб ти е смешно, а на мен ми е странно.
— Какво ти е странно?
— Че на теб ти е смешно.
— Не те разбирам.
— Добре. Нека го кажем по друг начин: Юра, на теб не ти ли е интересно какво е написал Антон?
— Ето какво било… Честно ли да ти кажа? Не много. И знаеш ли защо?
— Само мога да се досещам.
— Всъщност всичко е много просто. Много добре мога да си представя какви ги е свършил Антон Василиевич. Тъй да се каже, в последния момент. Изобщо не се съмнявам, че е треснал вратата. Здравата. Сигурно мазилката от тавана е паднала. И то от много високи тавани! В смисъл на много високи кабинети. Или будоари. Защо ме гледаш така? Прав ли съм? И в това няма нищо странно.
— Да, вече почти няма нищо странно. Колкото до това дали си прав… Уви, Юра, но трябва да те разочаровам.
— Не ми се вярва. Какво друго би могъл да сподели нашият незабравим приятел, освен откровенията на един мизерник? Между другото, в момента това е много модерно — записките на леки момичета, бележките на дребни хулигани. И всичко това излиза на гланцирана хартия и в документална форма.
— Студено, Юра. Направо си в Северния полюс.
— Да не е някаква кримка?
— Пак е студено.
— Нещо от серията как да стана милионер. Практическо ръководство за начинаещи.
— Пак си на Северния полюс.
— Предавам се. Знаеш ли, беше права за любопитството. Вече го събуди. И дори бих казал, че то направо се разгоря със страшна сила.
— Потърпи малко и ще угасне. Или може би тъкмо обратното.
— Интригуваш ли ме?
— И през ум не ми минава. Ето го ръкописа, в чантата ми е. Ще ти го дам, ако ми отговориш на два въпроса. Не искам да губя време, докато ти се наслаждаваш на високата литература.
— Ама тя висока ли е?
— Не мога да преценя. Издателите смятат, че може би ще върви.
— В смисъл, че ще има успех, така ли?
— Просто цитирам. Дословно. Честно казано, не съм се замисляла за смисъла.
— Добре. Да оставим творческата дискусия. Какви са въпросите ти?
— През последната година преди смъртта си Антон на два пъти ходи в чужбина. Нали не греша?
— Чакай да помисля малко. Ами… Да. Ходи два пъти. Ако не броим последния.
— Не го брой. А спомняш ли си къде ходи?
— Много добре си спомням. В Лондон на среща с адвокатите. Както се досещаш, аз бях с него. После ходи в Париж. Или, по-точно, във Франция. Просто ей така — да се поразтъпче малко и да пийне вино. Но там вече беше без мен.
— А с кого беше?
— Е, ти знаеш с кого…
— Престани, Юра. Мислиш ли, че това е пристъп на закъсняла ревност? Интересуват ме конкретните хора. Той, тя… Само двамата ли бяха?
— Май че бяха само двамата. Въпреки че това е странно. Напоследък Антон не правеше нито крачка без охраната. А в чужбина наемаше и двама от тамошните специалисти. Между другото, това беше разумно. И имаше много добър външен ефект. Нали знаеш, с двама черни каяци от двете страни. Впечатляващо.
— А случайно да знаеш къде точно се е мотал из Франция?
— Нямам представа. Пък и къде чак толкова би могъл да се мотае — из замъците край Лоара, на гастрономическо турне из Бургундия, Бордо, Лазурния бряг, Сардиния, Корсика, Нормандия… Да, май че местата не са малко. Но няма никакъв проблем да разберем това. За кога ти трябва?
— Веднага.
— Тогава, извинявай, но трябва да се обадя на едно известно лице. Нали това няма да оскърби слуха ти…
— Няма да го оскърби и дори… Пиле, знаеш ли какво, направи ми една среща с нея. Още сега.
— Това пък защо ти е? Нали аз ще я попитам и тя ще ми отговори. Да не би да ми нямаш доверие?
— Имам ти доверие. Но ти още не си прочел това. И е дълго да ти обяснявам.
— Ами, опитай се. Накратко, в телеграфен стил. Нали знаеш, че не обичам импулсивни решения. Особено когато ги вземаш ти. Страхувам се. Направи ми една услуга и успокой стария човек.