— Добре. Обяснявам ти накратко: в момента не ме интересува къде и с кого точно е бил Антон във Франция. По-важното е какво се е случило там.
— С него ли?
— С него. Или изобщо. Впрочем, може да не се е случило нищо особено или поне да не е било особено за всички останали. Но те са били с него. И са видели нещо… Не може да не са видели.
— Какво да са видели?
— Замъците, стълбищата, парковете… пейзажите, интериорите… Не зная. Нали са видели все нещо там?
— И в момента ти си мислиш, че това е важно?
— Точно така.
— След като си прочела опуса на Антон, така ли?
— Да.
— Добре. Ще ви уредя среща. Още сега. Само че…
— Гарантирам, че косата й ще остане недокосната.
— Пу! Дори и през ум не ми е минало.
— Защото не си жена.
— Така е. Но това не е причината да изключа сбиването помежду ви.
— Тогава, интересно защо го направи?
— Няма нищо интересно. Всъщност защо трябва да я сграбчваш за косата? Липсата на мотив, скъпа, още не означава, че някой не е извършил престъпление, но е сериозна дупка в структурирането на обвинението. А на теб всичко това ти е абсолютно безразлично. И още повече — сега. Мисля, че и преди не те тревожеше особено. Освен може би в миналото. В много далечното минало. И защо трябва да й скубеш косите сега?
— Но за нея това не е минало?
— За нея не е. — Пилето ме погледна сериозно и с укор. — Знаеш ли, в момента на нея не й е до разправии… Общо взето, тя е потънала в мъка, макар че на теб сигурно не ти е приятно да чуеш това.
Пилето се лъжеше.
На мен ми беше безразлично. Беше ми все тая, както казваше Антон.
Какво от това, че е потънала в мъка? В момента толкова народ по земята тънеше в мъка!
Нека си тъгува колкото си ще.
По-важното бе да се разприказва, да разкаже нещо.
А най-важното бе да има какво да разкаже.
Понякога онова, което желаеш, се появява неочаквано точно там, където никой не го търси.
И сега стана точно така.
С известни колебания и с видимо вълнение Пилето направи всичко, което поисках.
Тя — „девойката, която ме смени“ — така бях обозначила образа й в съзнанието си и трябва да отбележа, че тази формулировка се затвърди — като че ли не се поколеба и дори не зададе никакви въпроси.
Срещата беше определена. И трябваше да се състои само след два часа.
Които за мен бяха абсолютно свободни.
Процесът на изкупуване на чуждата вина, на връщането на чужди дългове и на собственото ми поетапно социално самоубийство уверено се движеше по отъпканата пътека. И беше независим, неотклонен и неумолим.
Моето присъствие вече беше почти излишно.
Внушителният том на „Жълтите страници“ беше първото, което се наби в очите ми в приемната.
Интересно.
Сигурно справочникът винаги беше стоял тук. Просто аз не бях имала нужда от него. Но сега тя се появи. Почти подсъзнателно.
Точка номер четири от сутрешния ми списък беше туроператорът. Екскурзията беше индивидуална. Естествено, във Франция, макар че още не се знаеше къде точно, но беше въпрос на време да го разбера.
Въпрос на два часа, ако трябва да съм точна.
А дотогава можех просто да прегледам туристическите агенции. Все пак погледът ми неслучайно се спря на този том. Сигурно щеше да е по-лесно да разпитам познатите ни. Например Пилето.
Но в момента имах време.
И дебелата книга с евтина вестникарска хартия се озова на бюрото ми и между другото най-неочаквано се отвори на буквата „Т“.
Мили боже, сигурно в момента чиновниците на величавия и могъщ навремето бивш съветски „Интурист“ се чувстваха много гадно. Защото по онова време той беше единствен в цялата страна. Колко разтреперани хора търкаха унизително праговете на нашата „кантора на Кук“, обзети от вечния стремеж да опознаят чужди земи, океани и континенти или в краен случай поне да си купят чифт прилични дънки и пакетче дъвки. Но сега нещата бяха съвсем различни. Клоновете на Кук бяха няколко стотици и то само в Москва и едни през друг канеха пътешествениците в най-екзотичните кътчета на планетата.
Разлиствах тънките страници без особено усърдие и четях безкрайните „… обиколки“, „… пътешествия“ и „… пътувания“.
Буквите заплуваха пред очите ми.
И изведнъж зърнах едно познато лице в тълпата. В океана от чужди и далечни физиономии. Зърнах го случайно, мимоходом. Освен това то беше почти забравено. Беше лице от миналия ми живот.