Както е известно, богатите…
Освен това аз изобщо не изключвах, че подаръкът наистина отиваше по предназначение. А може би, не отиваше. Или отиваше, но не от ръцете на Антон.
Пълна мъгла.
Любимият камуфлаж на Антон.
В резултат на това в съзнанието на хората се пораждаше необяснима увереност в близостта на Антон до върховете.
До най-най-високите върхове…
Подобно величие внушаваше трепет у новаците, а у посветените хора създаваше чувство за непълноценност. „Ако това е така, а аз много ясно усещам, че това е така, значи съм пропуснал нещо, значи нещо е минало покрай вездесъщия ми нос. Ще убия тези гадове!“ — последното се отнасяше до кохортата от собствени чиновници, които отговаряха за връзките с Олимп.
В името на справедливостта трябва да отбележим, че имаше времена, когато тази близост наистина съществуваше.
Но те свършиха.
Там, горе, по принцип седяха „коварни изменници“, които разбираха от тази гнусна работа на кого, с кого и най-вече кога да изменят.
Може би затова в последно време Антон отчаяно се бе вкопчил в прословутия хектар. Също като удавника за онази сламка. „Сламката“ дори в днешната плачевна ситуация безспорно струваше около двадесетина милиона. Но очевидно не можеше да го спаси. Двадесетте милиона, които впрочем вече бяха мои, нямаше да решат проблемите ни. И въпреки това трябваше да се отърва от всичко това колкото се може по-скоро, защото стъклената повърхност на сградата, която отразяваше кремълските куполи, със собствени сини ели се набиваше на очи. И откровено дразнеше много погледи, напомняйки им, че на света има къща, която, както се пееше в детската песничка, някой е построил. А обстоятелството, че този „някой“, макар и не благополучно, все пак е напуснал този свят, едва ли би смекчило каменните души на конкурентите и кредиторите. И те наистина имаха всички основания и да ни презират, и да ни мразят, и да се страхуват от нас.
Всъщност от последното нямаше никакъв смисъл.
По принцип те нямаше от кого да се страхуват, още докато Антон беше жив, а още по-малко сега, когато опустялото му място бях заела аз.
В мига, когато обичайното телефонно позвъняване, от което нито сърцето ми потрепна, нито дъхът ми спря в предчувствие на събитията, донесе благата вест, че мъжът ми Антон Василиевич Полонски е мъртъв, решението беше взето твърдо и необратимо.
Моето решение.
Нямаше да има война и дори нямаше да последва слаба съпротива — щях да развея бялото знаме на безпрекословната капитулация, а после… както се полага, да се оставя на милостта на победителя. Всъщност за въпросната милост имах известни съмнения.
Но вече бях решила. И беше време да се заема с това.
Офисът ме посрещна напрегнато — именно офисът, за хората засега се стараех да не мисля — с осезаемата прохлада на мраморното фоайе. Ако са прави онези, които твърдят, че сградите имат души, сградата предчувстваше предателството. Навремето я обичах, често идвах тук и дори имах свой кабинет. Естествено, той беше сто пъти по-скромен, отколкото този на Антон, но все пак… Сега вероятно го обитаваше някой от мениджърите средна ръка.
Най-близкото обкръжение на Тоша се мъдреше в нови покои. Една модна френска дизайнерка, поканена тук от Ню Йорк, ги бе обзавела с най-скъпите италиански мебели.
Пълна каша.
А Антон бе избрал сам единствено картините.
Затова, когато прекрачих прага, погледът ми се натъкна първо на Малевич.
На огромното му платно върху бялата малко грапава стена.
Под него се простираше ъгловато бюро с размери на малко летище, направено от зелено стъкло на Мурано, монтирано в паяжина от сребрист метал.
Изглеждаше странно и страшно. Крехкият на вид и на това отгоре, според мен, безобразно изкривен метал удържаше тежестта на студената плоскост на масивното бюро, отрупано с всевъзможна техника и заринато с книги, албуми, списания и вестници.
Имаше и червено кресло с тапицирана облегалка.
Сигурно му е приличало на трон. Естествено, то беше на колелца, иначе нямаше как да се придвижи покрай летището във вид на бюро. Но номерът беше в нещо съвсем друго.
Високата облегалка на креслото — трон беше обърната към вратата, което означаваше, че Антон бе посрещал посетителите точно така — с гръб.
Той искаше непрекъснато да вижда картината.