— Ами, усвои ги! Ти беше добра студентка.
— Аз бях лоша студентка.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз не учех. Аз зубрех. Разбираш ли, просто си натисках задника. Но сега няма да стане така. Вече не съм на тая възраст. Пък и материалът е друг. Това не може да се назубри. Трябва да мислиш. А аз не мога. Не мога да усвоя нито един ред. Нищо не ми влиза в главата. Господи! Само ако знаеш колко мразя тази проклета юриспруденция!
— Тогава защо…
— … защо влязох в юридическия факултет ли? Защото това искаше семейството ми… такива бяха традициите му… трябваше да има приемственост. Боже мой, сега мразя и тях. Представяш ли си? Мразя баща си, дядо си, майка си — всички… Заедно с идиотския им идеализъм.
— Така, стига вече. Чакай малко. За това ще си поговорим някой друг път. Не ми се сърди, но ако сега затънем в емоции, едва ли ще мога да ти помогна. Освен това грешките на предците ни вече са минало. Какъв смисъл има да хвърляш камъни по влака, който отдавна е заминал?
— А какво изобщо има смисъл?
— Това, че нищо не те свързва с професията. Нито любовта, нито привързаността. За перспективата и дума не става. Само жалко за изгубеното време. В такъв случай трябва поне да си направиш нужните изводи.
— Не те разбирам.
— И аз не разбирам защо продължаваш да мачкаш живота си. Между другото, извинявай за откровеността, но годинките си минават.
— Но какво бих могла да правя?
Каквото си поискаш! Но първо спри, събуди се и пра ги твоя академичен пансион по дяволите. И се заеми с работа!
— С каква?
— Не зная. Избери си нещо. Преквалифицирай се, както казваха преди. А сега казват, че трябва да се развъртиш. Продавай вестници, бира и цигари в подлезите. Иди в Турция, купи кожени якета, анцузи и трикотажни парцали и ги продай на пазара в Москва.
— А откъде да взема пари за Турция? От закуски ли да спестя? Няма да стане, защото аз почти не закусвам. Поръсвам малко настърган кашкавал върху варените макарони и пускам едно мъничко парченце масло вътре — съвсем мъничко, разбираш ли, също като онова, което навремето ни слагаха в столовата. И пия чай. Вярно, няма да лъжа, пия го със захар. Със захар. Това е моята закуска. Всеки божи ден. И на мъжа ми… Между другото, той също си протрива панталоните в онзи академичен пансион и то за още по-малко пари от мен. Защото успя да стане само младши научен сътрудник. И на сина ми, който е в осми клас. От какво да спестя пари? Колкото до цигарите и бирата… Само ме погледни, наистина ли мислиш, че ще мога да продавам в подлезите? Не става дума за гордост, разбира се… Каква ти гордост? Макар че ми е трудно да си представя как стоя с цигарите до мръсната стена. А наоколо се мотаят клошари и просякини… Но нямам предвид това. Както казват сега, това си е мой проблем. Говоря изобщо, по принцип. Ти си умна, имаш опит, успя… Би трябвало да познаваш хората, да ги виждаш като на длан. Кой колко струва и кой на какво е способен. Погледни ме! Наистина ли мислиш, че ще се впиша в подлеза? Няма ли да ме пребият още първия ден? Няма ли да ми вземат последните копейки? Нямали да ме приберат в милицията?
Сълзите й пресъхнаха и лицето й дори поруменя.
То не изглеждаше младо, беше хлътнало и имаше нездрав цвят. Между другото, днес едва я познах.
По-късно тайничко погледнах на два пъти в огледалото, опитвайки се да направя сравнение или по-точно боейки се да не открия същите неумолими белези и по себе си.
И въздъхнах с облекчение, защото не забелязах нищо подобно.
В което, между другото, нямаше генетично чудо или пък кой знае каква моя заслуга. Например някакви титанични усилия. Веднъж Антон в поредния си пристъп на алчност пресметна, че годишно харча около четиридесет хиляди долара за поддръжка на външността си.
Или, по-точно, харчех.
А сега вероятно камъчето щеше да полети надолу от върха на планината и скоро щях да заприличам на остарялата до неузнаваемост Майя. Нямаше да ми отнеме много време.
Красотата не иска жертви. Тази теза беше от времената на стегнатите корсети с банели, в които е било почти невъзможно да дишаш и изключително трудно да се движиш.
В наше време красотата искаше финансови вложения. И нищо друго.
Всъщност тези мисли ме споходиха много по-късно.
А тогава бях упоена от осъзнаването на очевидното си собствено превъзходство. И от нищо друго.