Вярно, забелязах поруменялото лице на Майя по друг повод.
Тя беше права: най-важното бе да разбереш още в самото начало кой на какво е способен и какво не би могъл да извърши никога. По принцип.
И аз разбрах.
Идеята да изпратя Майя да продава в подлезите наистина не беше най-добрата.
Турският вариант също не беше подходящ.
Но аз умеех да признавам грешките си.
— Не, няма да се впишеш.
— Точно така. И какво да правя в такъв случай?
— А ти какво би искала да правиш?
— В какъв смисъл? — Майя се стъписа. Разговорът най-неочаквано излезе от руслото на унилата необходимост и придоби оперативност.
— В прекия. Каква искаш да бъдеш?
— Сега ли?
— Мисля, че в института играеше тенис? Разбира се, Уимбълдън не влиза в сметките.
— Не зная.
— Сигурно знаеш. Но просто никога не си се замисляла. Не си посмяла да се замислиш. И може би точно затова висиш в онзи пансион до ден-днешен.
— Ами, не зная… Изглежда прекалено просто. Според теб е достатъчно само да си измислиш нещо интересно и… привлекателно и работата ти е в кърпа вързана?
— Не ти е в кърпа вързана. Или поне не веднага. Но е възможно да успееш. Защото да вършиш нещо увлекателно е — как да се изразя? — може би по-безпроблемно. Не, че е по-просто, но е по-лесно. Разбираш ли за какво говоря?
— Разбирам. Но каквото и измисля, пак ще се наложи да започна от икономисването от закуски… За да натрупам първоначален капитал, както се казва на съвременен език. И, както виждаш, кръгът се затваря.
— И въпреки това си помисли. А като измислиш нещо, ми се обади. Ще видим от какво друго можеш да икономисаш пари…
На сбогуване тя бързешком и като че ли презирайки себе си ми благодари за вечерята, „която сигурно ще се превърне в най-яркия спомен…“ За това, че търпеливо я изслушах. И за още нещо…
Това прозвуча безсмислено и жалко.
И нямаше нито дума за онова, заради което се гърчих цели два часа. За желанието й да помисли за бъдещето.
И изобщо да помисли.
Веднъж и аз изпаднах в същата ситуация.
През една неприятна есенна вечер изгорих куп стари снимки в камината.
Навън побеснелият вятър надаваше безобразен вой, а душата ми скимтеше в унисон с него.
Тогава в огъня потъна цял етап от миналия ми живот. Близо десет години.
И сега никой нямаше да разбере каква съм била на млади години. Разбира се, освен онези, които ме помнеха. Само че, слава богу, те останаха съвсем малко.
Защото по онова време аз не бях чак толкова хубава.
Бях едно жалко потиснато същество с тънки крачета.
С идиотска „тифозна“ прическа и с изплашени недовиждащи очи. Притеснявах се от очилата дори и със скъпи френски рамки и ги свалях бързешком пред обектива. А очите ми ставаха още по-изплашени от обикновено. А пък обикновено те гледаха повече от изплашено. Понякога непознати хора ме питаха съчувствено на улицата: „Девойче, имате ли нужда от помощ?“
Слава богу, по-късно, с течение на годините всичко се промени значително.
И, както се полага, грозното патенце вече пърхаше като лебед. Може би не чак толкова прекрасен, колкото в приказката. Но беше доста приличен. И съответстваше на стандартите на породата.
Пепелта от изгорелите снимки отдавна се разпръсна. От онази среднощна среща минаха доста години. И, честна дума, почти бях забравила потиснатостта от собствената си мизерна външност.
Но понякога съдбата си прави интересни шеги! И аз най-неочаквано и изключително странно си спомних всичко това. И дори не си го спомних, а го видях отблизо, от упор. И то не на някоя снимка, спасена от огъня.
А много по-интересно.
Изведнъж се появи моето отражение, подмладено с повече от двадесет години и съответно погрозняло.
На това отгоре, повтаряйки тогавашните ми навици, въпросното отражение също така често и нервно оправяше с показалец очилата, които упорито се плъзгаха по носа му. Рамката им беше тежка, масивна и изобщо не отиваше на това лице.
Помислих си: „Добре де, тогава, през осемдесетте години, не можеха да се намерят хубави рамки. Купихме първите, които ни попаднаха под ръка, още повече, че бяха модерни, френски и скъпи. Но сега, слава богу, нямаше никакви проблеми. Защо трябва да се загрозяваш така? Освен това, ти е неудобно. Оказа се, че си спомням това усещане. Рамките непрекъснато се плъзгаха по носа ми, бяха тежки, ушите ме боляха“.