И в това се състоеше целият проблем.
Защото в проклетия мезонет на Гор трябваше да живее главатарят на една малка мизерна руска губерния. Заедно със съпругата си.
Между другото, губернаторското семейство беше напълно убедено, че отива на поклонение. Бяха решили да се покаят на Божи гроб и да се молят пред великите светини.
Казано накратко, да помислят за душите си.
Но божието — богу, само че те нямаха никакво намерение да се отказват от онова, което се полагаше на един губернатор.
Избухна страшен скандал.
Естествено, руският държавник не се унижи дотам, че да изяснява отношенията си с американеца. Нито пък слезе от нивото си да разговаря с управителя на хотела, който беше готов да поднесе личните си извинения.
Предполагам, че целият му гняв се бе стоварил върху екскурзовода. И в това нямаше никакъв проблем, тъй като всички екскурзоводи, които работеха с руснаци, а още повече с прословутите very important persons, бяха свикнали с всичко.
Но злобният чиновник започна да звъни на Антон. Трябва ли да споменавам, че „поклонението“ подготвихме и субсидирахме ние?
И успя да се свърже, дяволите да го вземат! Сякаш напук Тоша беше в отвратително настроение.
И всичко приключи бързо, гадно и страшно.
Последното се отнасяше най-вече за Майя.
Но и за мен. В известна степен.
— Кажи на онази кучка, че вече нямаме нужда от услугите й.
— Може би все пак ще й позволиш да обясни…
— Няма да й позволя.
Разговорът приключи.
Но аз не събрах сили да си поговоря с Майя.
Тогава ситуацията беше много гнусна и изнервена. Всъщност това се случваше за пореден път и тя не беше нито първата, нито последната. Но изглеждаше абсолютно задръстена и безизходна. Беше периодът на всеобщата истерия. А силите ми бяха на изчерпване.
И аз се изплаших.
Пък и за какво можех да си говоря с нея?
Всъщност Пилето намери подходящи думи и дори й помогна с нещо — или с документи, или с помещение. Или пък с клиенти?
Не си спомням.
Веднъж всичко това се изясни случайно, изплува на гребена на някакви спомени и веднага потъна в забрава.
Потопи се безвъзвратно в дълбините на паметта ми.
И ето че сега открих тежката дебела книга, която случайно отворих на нужната страница. И там в безкрайните гъсто изписани колони от имена и названия се мярна отбелязаното с дребен шрифт „Майя тур“.
Както и телефонният й номер, разбира се.
Набрах номера, без да съм сигурна в каквото и да било и готова на всичко.
Но не се случи нищо неочаквано и разтърсващо.
„Майя тур“ продължаваше да е собственост на Майя Печенина, тя моментално отговори на обаждането ми и се държеше приветливо, макар че в гласа й звучеше някаква едва доловима ирония. Каквато, естествено, никога преди не бе звучала. И дори ми беше трудно да си представя такова нещо.
Но времената се меняха.
Всичко би могло да изглежда много по-лошо. Ако на мястото на Майя бях аз, може би изобщо нямаше да пожелая да разговарям. Или пък тъкмо обратното — щях да си излея душата и да наприказвам куп гадости.
А, между другото, иронията й не беше адресирана към мен.
— D’Azay? И ти ли искаш да идеш там? Няма проблеми.
— И аз искам. А кой друг иска?
— Наистина ли не знаеш?
— До този момент не знаех. А сега се досещам.
— Е, правилно се досещаш. Виж какво, този въпрос сигурно е нетактичен, също като онези… за размера на капиталите…
— Приближават към нулата.
— Не питам за това… А за замъка? Да не би там да има съкровище? Или някакви други скъпоценности?
— Може да има съкровище, а може да има и други скъпоценности. Всичко е възможно, а може и да няма нищо. Просто искам да разбера за какво става дума.
— Значи ти не знаеш защо е ходил там?
— Не. А ти знаеш ли?
— Нямам представа. Той никога не смяташе за необходимо да обяснява постъпките си.
— Така е.
— И тогава не ми обясни нищо. Просто най-неочаквано се обади…