— Лично ли?!
— Представи си, лично. Всъщност в момента ти също ми се обаждаш лично…
— Сега статусът ми е друг. И не допуска секретарки.
— Толкова ли са зле нещата?
— Поносими са. Значи ти се обади лично? А ти не се ли изненада?
— Това е меко казано. Но, както се досещаш, някак си не беше прието да задавам въпроси на Антон Василиевич.
— Че защо? Ти си свободен човек, който си изкарва сам хляба.
— Ами дресурата? Тя се превръща в инстинкт. А освен това, знаеш ли, той говореше така, сякаш нищо не се е променило. Заповедно. Искам екскурзия, естествено, персонална. За двама души. Искам да ида в d’Azay, в един от замъците край Лоара. Ще живея там. На пълен пансион. Не искам никакви допълнителни обиколки из вътрешността на страната и изобщо никакви развлечения. Искам всички да ме оставят на мира. Точно така каза: всички да ме оставят на мира.
Тази фраза беше характерна за Антон.
Толкова характерна, че почти чувах гласа ми.
А освен това Майя, разбира се, без да иска, но изумително точно повтори интонацията му.
— А това място посещавано ли е изобщо?
— Замъците край Лоара ли?
— D’Azay.
— В моята практика това беше първата екскурзия. А сега май се очертава и втора.
— Точно така. А ти наистина ли не знаеше нищо за него преди това?
— Абсолютно нищо! В смисъл, че го споменават във всички проспекти, но просто между другото. Може би защото се намира малко встрани от основния традиционен маршрут из „замъците край Лоара“. Повечето от туристите имат стадно чувство, водят ги по отъпканата пътека и те са щастливи. Много от тях дори не се досещат, че наблизо има и други замъци.
— Значи той се е досетил?
— Е, Антон Василиевич винаги е имал оригинален ум и склонност към нестандартни решения.
— Така е. Значи не те попита за нищо? Нито за историята му, нито за условията на живот…
— Не. Само ми даде указания. Пък дори и да ме беше попитал… Нали ти казах, че тогава не знаех нищо за този замък.
— А сега знаеш ли?
— Естествено. Какво те интересува?
— Всичко.
— Имам доста информация. Ако искаш, ще ти я изпратя? По факса или на мейла? Имаш ли такива неща?
— Имам, разбира се. Не съм я закъсала чак толкова. По-добре ми я прати на мейла.
— Адресът ти същият ли е?
— Да.
— Ей сега ще ти я пратя. А екскурзията?
— Какво екскурзията?
— Да я подготвя ли? Или първо ще прочетеш информацията…
— Подготви я. Подготви същото, което си подготвила и за Антон. Абсолютно същото. Разбираш ли? Едно към едно.
Тя разбра. И в същото време не разбра.
Беше ясно, че аз вървя по стъпките на Антон и то, следвайки ги с абсолютна точност. Като хрътка, която надушва скорошната плячка.
Но нямах никаква представа каква беше тя.
И защо всъщност я преследвах?
Сервитьорката — едно чевръсто момиче, което освен това беше и добре възпитано, дори не потрепна.
Усмихна се приветливо и бързичко оправи нещата — смени покривката и донесе ново кафе.
След пет минути сякаш не се бе случило нищо.
— Да… такива ми ти работи. Между другото… докато не съм забравила… Каня се да замина за Франция, предлагат ми обиколка из замъците край Лоара. Препоръчват ми d’Azay. Мисля, че вие скоро бяхте там…
Честно казано, канех се да завърша фразата с въпрос.
Съвсем ненатрапчив. От общоприетите и до болка изтърканите въпроси.
С нещо от сорта на: какви са вашите впечатления или какво ще кажете?
За да маскирам интереса си със светски приказки.
Но не стана така.
Момичето направо подскочи и едва не събори повторно чашата си.
Очилата му увиснаха на самия връх на носа.
Тя вече се бе вторачила в мен над очилата и най-вероятно ме виждаше съвсем смътно.
Но това нямаше значение. Тя ме гледаше, а аз виждах нещо съвсем различно, което завинаги се вряза в паметта ми.
Някакво ужасно видение. Призрак. Кошмар.
Това се четеше в очите й.
— Значи вие знаете всичко?
Това дори ми прозвуча странно.
Струваше ми се, че тя е изгубила дар слово.
Всъщност гласът й звучеше съвсем тихо. И глухо, сякаш ужасът, който до този момент бушуваше в очите й, бе стиснал и гърлото й.
Нямах никаква представа как да постъпя и от безизходица продължих с невъзмутим светски тон:
— За вашето пътуване ли?