— Да. Всъщност не. За малкия замък.
— За d’Azay?
— Не. Това е големият основен замък. А малкият е до него, от другата страна на полето, това е бивша ловджийска къща.
Manoir de la Remoniere. Май че Антон го бе нарекъл така.
Ами да, разбира се! Ловджийската къща близо до замъка.
Странно, че Майя не ми каза нищо за нея.
Значи аз почти не хитрувах.
— Не, не зная нищо за къщата. Нещо необичайно ли има в нея?
— Там има едно стълбище.
— Стълбище ли? И какво от това?
— Кажете ми, наистина ли не знаете нищо?
Най-сетне тя наистина си спомни за мен. И с обичаен жест намести очилата на носа си. И ме погледна съсредоточено.
До този момент разговорът беше някак едностранен.
Аз задавах въпроси, но ми отговаряше някакъв сомнамбул, който изцяло бе съсредоточен в себе си или в някакви други светове.
Или пък в спомени.
Но сега като че ли се върна на този свят.
— Какво да зная?
— За онова, което се случи там с Антон?
— А какво се случи там с Антон?
— Значи наистина не знаете?
— Наистина не зная. — Или по-точно, не помнех. Но това нямаше никакво значение? Значи все пак се придържах към истината.
— Тогава защо… Защо ви е този замък? Откъде знаете за него?
— Има една туристическа агенция, която е на моя приятелка. Или по-точно на моя състудентка…
— На Майя ли?
— На Майя. Познавате ли я?
— Тя ли ви предложи този замък? Точно този?
Тя не чу моя въпрос, защото упорито задаваше своите.
И настойчиво.
С постоянство то на фанатик, както казват в такива случаи. И в нашия случай това беше точно така.
В момента очите й гледаха някак страховито, а погледът й беше застинал. Но беше съвсем смислен. И дори твърд и упорит.
Разбирах, че не бива нито да споря, нито да я прекъсвам. Пък и нямаше да успея.
И че трябва да й отговарям спокойно, подробно и колкото се може по-правдиво. Или така, че казаното да прилича много на истина.
— Разбира се. И то точно защото съвсем скоро е изпратила там Антон. Той май че останал доволен. Не е ли така?
— А кой е разказал на Антон за този замък? Тя ли? Или той вече е знаел за него?
Тя буквално се хвърли към мен, рискувайки отново да катурне злополучната чаша.
И сякаш след секунда щеше да се наведе през масата, да вкопчи ръце в раменете ми и да ме разтърси с всичка сила, настоявайки за отговор.
Но бесният й устрем бързо стихна.
Раменете й се отпуснаха безсилно. А очите й помръкнаха.
И тя довърши фразата си тихо и умоляващо:
— Случайно не ви ли каза?
— Каза ми. Антон сам е избрал този замък. И дори не го е избрал, а просто й се обадил, казал името му и посочил датата на пътуването и условията…
— Какви условия? — В очите й отново проблесна нещо, което приличаше на надежда.
— Не мога да кажа с подробности, само зная, че е поискал пълно спокойствие. Никой да не го безпокои. В никакъв случай.
— Да. Разбира се. Точно така. — Тя се съгласи с нещо, което беше известно само на нея и го направи толкова обречено и горчиво, сякаш ставаше дума за смъртна присъда. Всъщност най-вероятно беше точно така. Оставаше й да уточни само подробностите.
— Какво „да“? Какво се разбира?
— Тогава той вече е знаел всичко. Просто аз… Аз все още си мислех, че може да е станало случайно. Да е някакво съвпадение. Нали знаете как се случи всичко…
— Зная. Значи в замъка той е изпаднал в обичайната си меланхолия?
— Не! Не беше обичайна. Там е цялата работа. Разбирате ли?!
Тя отново пламна като кибритена клечка.
Точно като кибритена клечка, защото вече със сигурност знаех, че след няколко секунди ще угасне.
Ще се стихне.
И ще започне да говори неразбираемо.
Макар че, честно казано, аз разбирах някои неща от нейните несвързани глупости.
Но щеше да е по-добре, ако говореше в прав текст.
Затова трябваше да ловя момента.
— Не разбирам. И, честно казано, не мога да си представя какво чак толкова особено би могло да се случи с Антон в затънтената френска провинция, откъдето той, между другото, се върна жив и здрав. Да не би да бъркате това пътуване с някое друго? С онова, последното…
— Нищо не бъркам. И не ме гледайте като че ли съм луда.
— Не ви гледам така. Но наистина ми е трудно да разбера какво точно казвате. И затова… задавам въпроси.