— Въпроси… Само да знаете колко въпроси имам аз… И нито един отговор.
— Защо не ги споделите с мен? Ще помислим заедно. В края на краищата, аз наистина се каня да замина за този замък. И ако там… нещо не е наред…
— Не е наред. И това е точната дума. Само че не зная как да го обясня… Разбирате ли?
— Разбирам. И мисля, че не бива да се опитвате да правите нещо, което не ви е по силите.
— А какво трябва да направя?
— Да ми разкажете. Просто да ми разкажете всичко както си е било. От самото начало.
— От началото ли?
— Да. Според вас кога започна това?
— Антон страдаше от безсъние. Чувстваше се много зле…
— Зная. А дълго ли продължи това?
— Една седмица. После…
— … започна да пие.
— Не. Там е цялата работа. След това заспа отведнъж и спа цяла нощ. Но на сутринта… Разбирате ли, чувстваше се така, сякаш изобщо не беше спал.
— Разбирам.
Как да не разбирам…
Дългите пристъпи на безсъния, които връхлитаха Антон — веднъж той не спа цели осем денонощия — бяха страшно изпитание. Може би най-вече за него. Но аз не мислех така. Според мен много повече страдаха хората, които имаха нещастието да бъдат до него.
Той озверяваше, превръщаше се в буйстващ луд и се държеше по съответния начин.
Излизаше от къщи пеша, спираше коли на автостоп и се движеше сам, без охрана, без документи, без пари, без кредитни карти, без мобилен телефон.
Потъваше в неизвестността.
И никой — дори и шефът на охраната, не знаеше къде се мотае безценният му началник.
Връщаше се след два дни или след седмици, а веднъж го нямаше цял месец и се прибра изтощен, отслабнал и занемарен. Понякога се появяваше облечен с чужди мръсни парцалаци и със следи от побои.
Всъщност с течение на годините това не беше най-страшното изпитание за мен.
По-лошо беше, когато Антон си оставаше вкъщи.
Тогава започваха истински йезуитски мъчения.
Веднъж в течение на четири поредни дни той слуша едно и също хард рок парче. Сякаш напук преди това бяха оборудвали жилището ни с модерна апаратура, а невидимите тонколони с огромна мощност бяха вградени във всяка стая. Антон надуваше с пълна сила звука от централния пулт и методично проверяваше всички помещения. Беше невъзможно да изключиш или поне да намалиш звука. Никъде. Нито в спалнята, нито в банята, нито в басейна, нито дори в перачната или във винарската изба. Как успях да опазя разсъдъка си тогава ли? Не зная.
Казано накратко, в момента много добре я разбирах.
— На другата той пак спа, но нищо не се промени. И така…
— … седем дни.
Изпуснах се, дяволите да ме вземат.
Просто историята звучеше много необичайно. За да не кажа нещо повече. Естествено, тя реагира моментално и много остро:
— Откъде знаете?
Импровизирах в движение. Или по-точно започнах да си фантазирам:
— Веднъж се случи същото.
— И как свърши?
— По обичайния начин. Със запой. А тогава по друг начин ли свърши?
— Да. Той не започна да пие. А точно обратното. Каза, че трябва да си почиваме. Аз страшно се зарадвах. И ние заминахме… Знаете ли, бях толкова щастлива, особено…
— … при положение, че той живееше с мен.
— Извинете.
— Няма значение. Значи изведнъж той реши да заминете. Във Франция и то точно в този замък, така ли?
— Аз не знаех това. Или поне не го знаех тогава. Антон каза, че ще организира екскурзия чрез туроператор. И толкова. После ходих няколко пъти в онази агенция при Майя. За да подготвя документите. А след това заминахме.
— И пристигнахте.
— Да. Там наистина е красиво. Този замък d’Azay е много хубав, бял, намира се край водата. Но ние се настанихме в малкия Manoir. Преди е бил ловджийска къща, а сега е хотел. И също е красив. Всичко е много старо. И гоблените. И мебелите. И картините.
— Сами ли бяхте?
— Мисля, че само ние бяхме гости на хотела. Или поне никой друг не идваше да се храни с нас. Имаше и две собственички: майка и дъщеря. И стълбището…
— Нещо необичайно ли има в това стълбище?
— Да. Т.е. по принцип в него няма нищо странно… Просто е много древно. Едно такова вито, но не е желязно, а каменно. Изсечено е в самата стена. Отначало много ми хареса. Свещите горяха на самите стъпала в малки стъклени купички. Беше много красиво.
— А после какво стана?