— После Антон отново престана да спи. И това вече не беше пристъп. Не беше както обикновено. Вечер лягаше и заспиваше нормално. Но през нощта… Събуждах се, а него го нямаше. Лежах, лежах и чаках. Страхувах се да тръгна да го търся. Той не обича това, нали знаете… Тоест не обичаше. Връщаше се по различно време. Отначало се прибираше доста бързо. Или поне това ставаше още през нощта, докато беше тъмно. А след това си идваше чак сутринта, по светло.
— А през деня какво правеше?
— Беше странен. Не се държеше както винаги. Макар че той винаги е бил различен, но там… просто не приличаше на себе си. Беше необичаен. Мълчеше. Разхождаше се дълго из парка. Ядеше малко и не пиеше. Изобщо не пиеше. А освен това пишеше нещо. Сутрин. Изпращаше ме на закуска, а той пишеше. Когато се връщах, го виждах. Той се ядосваше, но не казваше нищо. Навиваше листовете на руло, мушкаше ги в джоба си и отиваше на разходка.
— А какъв е проблемът с това стълбище?
— Да. Ей сега ще ви кажа. Мисля, че това стана на петата или на шестата нощ. Не си спомням. Аз не спях, но се преструвах, че спя. Той настина заспа, но спа много малко — може би час или час и половина. Събуди се, полежа пет минути и стана внимателно като се стараеше да не ме събуди. Дори се наведе, за да чуе как дишам. И излезе.
— Без да се облече ли?
— Да. Там е цялата работа. Разбирате ли, реших, че си е намерил някаква жена. Само че не можех да разбера коя.
— От собственичките ли?
— Не, какво говорите. За тях и през ум не им е минавало. По-възрастната беше много весела, непрекъснато се смееше, но беше над шейсетте. А пък дъщеря й… Беше една такава… Приличаше на стара мома. Беше нацупена и унила. Нито се усмихваше, нито се шегуваше. Вярно, беше много любезна. Не, Антон едва ли би си паднал по нея. Но аз си мислех друго. Че той е повикал тук някоя друга. И че тя е пристигнала, настанила се е в същата къща и просто не се показва пред очите на никого. Такива неща ми се въртяха в главата. Разбира се, че това беше глупаво. В такъв случай защо трябваше да ме води със себе си? Но нали знаете, че в това състояние…
— Нарича се ревност.
— Какво? Да. Сигурно. Общо взето, не можех да издържам повече. Той излезе, аз изчаках малко, после станах, облякох халата си и тръгнах. Но не знаех как да го търся? Къде? Нямах никаква представа. На нашия етаж имаше още една стая. Постоя малко до вратата и се заслушах. Там цареше тишина. Реших да отида на другия етаж. Приближих се до стълбището. И там видях Антон. Слизаше отгоре. Гол. Той ме видя, направо побесня и… ме удари. Със замах, много силно. Аз паднах. Добре, че паднах на стъпалата. Защото там няма перила и можех да политна надолу. Вярно, бяхме на втория етаж, но стълбището е много стръмно и е високо. А долу всичко е само камък. Грапав, неодялан. Той ме удари още веднъж. С крак. Но вече не толкова силно. Просто ме ритна. Прекрачи ме и тръгна към стаята. Станах, без да зная какво да правя. Страхувах се да се прибера в стаята. Страхувах се да обикалям и къщата, защото някой можеше да излезе, да ме види и да попита какво става… Какво щях да му кажа? А освен това ми беше много студено. Нощите бяха хладни. Тъй че събрах сили и реших да се прибера в стаята. Антон спеше. А на сутринта не каза нито дума. Или по-точно каза както винаги: „Върви да закусиш“ и седна да пише.
— И какво стана по-нататък?
— След това настъпи последната нощ. Той отново отиде на стълбището. На сутринта изобщо не разговаря с мен. Събрахме багажа си и си тръгнахме. Пристигнахме в Москва. Веднага щом потеглихме от летището той се обади на Майя още от колата. Каза й: „Благодаря ти, всичко беше на ниво. Можеш да смяташ, че си си върнала един постоянен клиент. И веднага получаваш една поръчка. Има едно пътуване с екстремни спортове — скачане от скали с парашут. Искам да отида там“. Тя изглежда го попита защо. Или нещо такова. А той й отговори: „Искам и толкова“. И прекъсна връзката. А после каза нещо… като че ли на себе си, много тихо. Но аз го чух… — Тя замлъкна задълго. И аз не издържах:
— Какво точно?
— Каза думите: „Време е да се кача горе. Тоест да сляза долу. По дяволите! Сега поне всичко ми е ясно“.
— Точно това ли каза?
— Да. Запомних го много добре. Запомних всяка дума.
— И това ли беше всичко?
— Да. Това пътуване се уреди някак много бързо и ние заминахме само след една седмица. Това е всичко.
Зависи от гледната точка.
За Антон това наистина беше всичко.
Това беше краят.
Но за мен беше само начало.
Майя продължаваше да работи безупречно.