Аха, ето какво било!
Много мило.
Особено като се има предвид, че покойният не разбираше нищо от живопис и дълго и искрено се смя, когато видя за пръв път репродукция на някакъв кубист.
— Един милион долара? За това?! Аз ще го нарисувам по-добре. И ще е по-евтино, кълна се!
А сега се оказваше, че нито за миг не можел да откъсне очи от картината.
Какво пък! Хората се променят.
Впрочем, като стана дума за хората…
Директорът на секретариата се казваше Вероника. За пръв път се видяхме на погребението.
Изненадах се.
Тя беше доста над петдесетте и не криеше това. Дори не се опитваше да го направи.
В приятния й глас се долавяха леки метални нотки, които не звучаха много естествено, но точно затова тембърът й объркваше. Понякога с нея си говорехме по телефона. Металният глас винаги беше любезен и категорично предан на Антон, прекрасно лъжеше всички останали, включително и мен, и се представяше като Вероника.
А аз в еднаква степен допусках, че в приемната му седи или някоя Барби, или някоя Наоми.
За мен Вероника беше изненада.
И нямаше да е зле, ако това беше последната ми изненада.
— Ами, когато влизаше някой? — Продължавах да се интересувам от проблема за общуването с човечеството в присъствието на Малевич.
— Ако разговорът беше дълъг, той се обръщаше.
— И?… — Огледах се. В другия край на огромния кабинет до срещуположната стена имаше малък красив диван. И миниатюрна масичка пред него.
— Разговаряха.
— Той зад бюрото, а те…
— Да, това е диванът за гости.
— А той никога ли не отиваше при тях?
— Не. Поне пред мен.
— Ами, когато идваха приятели? В смисъл, най-близкото му обкръжение?
— Събираха се в овалната зала. Искате ли да се настаните там?
— Сигурно ще направя така.
— Ще се разпоредя.
Разпоредете се, скъпа.
Малевич върху голата стена и бюрото в сребърна паяжина ме дразнеха.
Книжата щяха да почакат, още повече, че по-голямата част от тях сигурно бяха на сто години.
Всъщност това май че се отнасяше за вестниците.
Те също бяха оттогава. И списанията, и купчината с някакви бележки върху пожълтели късчета хартия. И дискетите. И визитните картички.
Би било интересно да видя как посетителите ги занасяха на бюрото и изобщо дали се приближаваха, за да стиснат ръката на домакина?
И какво правеха след това? Дали се връщаха заднешком в най-добрите имперски традиции?
Жалко, че никога нямаше да видя това и най-вероятно никога нямаше да го разбера.
А всички боклуци от бюрото щях да запратя в камината. Но по-късно.
Овалната зала беше със същите леко грапави бели стени, но без Малевич. В строги рамки висяха картините на някакъв неизвестен за мен художник. Но те бяха мрачни.
Тук също имаше стъкло на Мурано в сребърна паяжина и тапицирани кресла с високи облегалки.
Естествено, едната беше по-висока от другите. Правилно. Дори зад кръглата рицарска маса монархът си оставаше монарх. Почти приятел и почти равен със славните си братя рицари, но никога равностоен.
Гамата на цветовете беше странна.
С рядък за Мурано виолетов оттенък на стъклото, с виолетова кожа на тройното кресло, а килимът на пода беше като виолетово поле, разсечено от черните контури на безупречни геометрични фигури.
Пердетата на прозорците от плътна материя бяха в два цвята — черно и виолетово.
Всичко останало беше чисто черно.
Креслата на рицарите. Корнизите по стените. Матовият дървен таван.
Дали пък моят покоен съпруг не беше станал католик? Ако не ме лъжеше паметта, тези цветове принадлежаха на Ватикана.
Нямаше да е зле да полюбопитствам, но Вероника едва ли знаеше това, а дори и да знаеше, нямаше да ми каже. Много важно.
— Да поканя ли всички топмениджъри?
— Не. Само Юрий Лвович.
— Останалите от ръководството да чакат ли?
— Не. Останалите от ръководството са свободни до следващо нареждане.
— А секретариатът?
Главата си залагам, че тя искаше да попита: ами аз?
И аз щях да отговоря на въпроса й.
— Секретариатът — също. А вас ще ви помоля да останете за малко.
Зърнах едва забележим изблик на емоции в очите й, които до този момент не изразяваха нищо.
Но за кратко.
Усетих го.
— Докато разговарям с Юрий Лвович.