— Не зная. Странно е, разбира се. Но знаеш ли, когато човек си отива и то толкова неочаквано, много неща започват да ти се струват като реализиране на някакъв замисъл, изглеждат ти знакови… Но след това, когато всичко приключи. А ако не се случи нищо, си остават като нещо случайно, незначително, пък макар и малко странно. И какво от това? Толкова много странни неща се случват всеки ден. Не си ли забелязала?
— Забелязала съм. Но все пак съгласи се, че…
— Съгласна съм. Но ние не знаем много неща. Например той може да се е срещнал с някого там, в замъка. Да е разговарял с него. Да е научил нещо за онези дяволски скали. Да се е запалил по тях…
— Може. Само че не е срещнал никого.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Е, в такъв случай, не зная. Но фактите са такива.
— Да, фактите… Между другото, питам само заради фактите, те отново ли бяха двамата? Само той и тя?
— Не. Този път бяха трима. Той, тя и още един човек.
— Кой?
— Нямам представа. Май че охранителят му. Пътува в икономична класа. Тъй че не е бил негов приятел, нито познат. А някой от прислугата.
— Да не е Гена?
— Не. Познавам Гена. Той е дресиран гъзолизец. Както и цялата свита на Антон Василиевич.
— Включително и съпругата му.
— Имах предвид охраната. Този май беше от новите. Поне на мен не ми е познат.
— А има ли анкетна карта при теб?
— Има, разбира се. Ако искаш, мога да погледна в папките.
— Много искам.
— Тогава почакай малко.
В слушалката ясно се чу увереното тракане на токовете й и шум от отваряща се врата. Последва характерно силно хлопване — врата се затвори.
И настъпи тишина.
За дълго.
В един момент си помислих, че връзката е прекъснала.
На няколко пъти извиках безсмислено „Ало“, без да храня кой знае каква надежда. И, естествено, не получих отговор.
За всеки случай оставих замлъкналата слушалка настрани. И набрах от мобилния си телефон номера на мобилния на Майя.
Той даваше заето.
Заето.
Всъщност в това нямаше нищо неестествено. Очевидно някой се бе обадил на мобилния й, тя беше отговорила и се бяха заприказвали, най-вероятно по работа. И, разбира се, на другата линия бе настъпила пауза. Това беше логично. И обяснимо.
И все пак…
Глупости! Определено някаква частица от Антон се бе вселила в мен или самият той в целия си блясък изцяло и напълно се вселяваше в мен на части? Господ да пази!
Но мнителността, която проявявах в момента, беше също като на Антон. Тежка, мрачна и болезнена.
В това време първата слушалка оживя.
— Извинявай, но трябваше да поровя.
— Да не ти създавам проблеми?
— Не, всичко е наред.
А би могла да ми каже: „Просто отговорих на другото обаждане“, или „Заприказвах се по другата линия“, или…
Подозрителността изплува като мътна утайка на повърхността на душата ми.
Пепел ми на езика!
— Намери ли я?
— Да, разбира се. Положението е следното. Това е Артур Павлович Караваев, роден през хиляда деветстотин осемдесет и първа година… Хм, младичък е… В град Москва. Образование — незавършено висше, учи в Московската юридическа академия. Какво пък, има много професионално образование, макар да не го е завършил. Най-близки роднини: майка — пенсионерка. Баща му е починал през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година… Значи е сирак. Живее заедно с майка си в Москва на улица „Русаковска“… Това е накратко.
— А къде работи?
— Един момент… Има работно място. Извинявай, пропуснах да ти кажа. В частна охранителна фирма „Центурион“.
— В нашата ли?
— Във вашата. Значи пасиансът излиза.
— Може би.
— Защо, не си ли сигурна?
— Много е млад…
— Е, това вече не зависи от мен.
— Наистина. Благодаря ти за информацията. А сега по моя въпрос…
Моят въпрос за предстоящото ми пътуване беше уреден.
Майя и тук се показа на висота, всичко беше подготвено и дори визата ме чакаше във френското посолство.
Оставаше само една дреболия и тя зависеше от мен. Трябваше да определя окончателно датата на заминаването си.
И толкова.
— Вдругиден.
Заминавах. Изведнъж. Без каквато и да било съзнателна мотивация.