Затова услугите на „Salladin“ бяха уникални и достъпни за малко хора. Предимно за избрани или по-точно за препоръчани от някое доверено лице. И проверени.
В далечните наши безоблачни времена Антон се бе сдобил с такива препоръки.
Пилето не беше прав, когато твърдеше зад гърба на покойния си бос, че чернокожите каяци излъчвали просто внушителност.
„За по-тежкарско“, както казваше Антон. Но нямаше предвид това.
А Пилето много се заблуждаваше, защото служителите на „Salladin“, които съпровождаха Тоша по време на чуждестранните му пътувания, можеха и вършеха много повече неща от внушителните каяци. Но излизаше, че дори Пилето, който беше най-приближеният човек на Антон, не е трябвало да знае това. Както и да е.
Само че нашият доморасъл центурион Гена го знаеше със сигурност.
И затова сега го разпитвах.
Но той упорито си траеше.
— И без тях.
— Виж ти. И откога сме се отказали от услугите на „Salladin“?
— Това беше първият път.
— А вие не възразихте ли срещу такава небрежност?
— Възразих. Но Антон Василиевич реши така.
— Добре. Да речем, че е станало така. Сигурно Антон Василиевич е изпаднал в някакво умопомрачение, не може да е другояче. А каква е тази история по време на последното му пътуване?
— В какъв смисъл?
— Защо вместо вас е заминал ваш служител? Между другото, откога вземаме на работа малолетни? И то незавършили образованието си. Да не говорим за липсата на опит.
— Не ви разбрах.
— При вас ли работи Артур Павлович Караваев?
— Не.
— Но е работил при вас?
— Не е.
— И вие не го познавате, така ли?
— Не.
Последното „не“ прозвуча след малка засечка.
Съвсем кратка. И едва доловима.
Но в момента аз бях като опитна хрътка, надушила следа и усещанията ми бяха изострени до краен предел. И дори свръх всякакви предели. Неимоверно много.
— Сигурен ли сте?
— Не го познавам.
— И дори не сте чували за такъв човек?
— Чувал съм.
— От кого?
— От телефонния разговор на Антон Василиевич.
— С него ли?
— Не. С туроператора.
— И той каза, че този човек е от тяхната охрана, така ли?
— Да.
— А вие не се ли изненадахте?
— Това няма значение.
— И си замълчахте?
— Не. Попитах.
— И какво ви отговори Антон Василиевич?
— „Не е твоя работа“.
— Нормално ли ви отговори или подигравателно?
— Нормално и абсолютно безстрастно.
Всъщност той май беше прав по този въпрос.
Той, а не аз с убийствения си сарказъм.
Ситуацията беше наистина съвсем нормална според мерките на Антон.
Най-обикновена ситуация.
Не е твоя работа. И точка по въпроса. Дори беше странно, че не е добавил: да си го начукаш.
Но историята окончателно се обърка.
Гена лъжеше. И аз ни най-малко не се съмнявах в това. Но го правеше някак избирателно.
Онова, което имаше връзка със загадъчния тип, който внезапно е бил изпратен като лична охрана на Антон, много приличаше на истина.
Но останалото?
Тънех в догадки.
А в това време се случи нещо неочаквано. Дори бих казала нечувано. Или поне изумително.
Той заговори с мен по собствена инициатива, без да дочака въпроса ми.
И дори нещо повече — зададе ми въпрос.
Очевидно просто не издържаше повече.
— Разбрах, че вие също се каните да отидете там?
Той осезаемо натърти на последната дума.
По същия начин, по който натъртвах и аз, докато мислех за тези места.
Но го правех, докато мислех!!! Тоест наум, а не на глас и още по-малко в присъствието на главния охранител.
Би трябвало да се умиля, защото най-сетне открих съмишленик.
Но всичко стана точно обратното.
Както се казва, яхнах метлата в движение и злобата ми неудържимо кипна.
— Къде там?
— Във Франция. В замъка.
Последната дума отново прозвуча многозначително.
Този мускулест гадняр като че ли четеше мислите ми.