На тях им беше никак.
И, разбира се, разтворените чадъри биха изглеждали като атавизъм.
Те бяха стегнати и в същото време отпуснати. Външно. Просто полагаха огромни усилия, за да демонстрират безразличие към всичко, което става наоколо. И към всички.
Познавах тези VIP-ове, тези VIP-гримаси и VIP-представления.
Тези невидими за света сълзи.
Кръгът беше много тесен, затова на всички или поне на много хора им беше безумно интересно кой, къде и с кого заминава? Естествено, дамите се интересуваха предимно от спътниците на именитите личности, от тоалетите, от пътните чанти и куфари и от аксесоарите. Децата бяха отделен въпрос — дали са хубави, дали са умни, дали умеят да се държат, дали отиват там, където трябва, според общоприетото мнение?
Като безкрайно жизнерадостни кретени изглеждаха единствено чужденците, защото най-сетне се прибираха у дома, в обичайната си действителност.
И тъй нататък…
Не, определено не исках да мина оттам.
Пилето щеше да се разсърди, но какво от това.
Майя щеше да направи многозначителна физиономия от серията „Всичко ми е ясно“.
А…
Нямаше кой друг да ме изпрати.
Такива ми ти работи.
Не зная и не исках да зная за какви изпращачи ми говореше задъханият Гена. За мен най-важното бе да не тръгнат подире ми.
Сбогувахме се до металната стойка за митническа проверка.
— Все пак… обадете се, ако има нещо. Винаги съм насреща.
— Обещавам, че ще научиш пръв за смъртта ми…
— Пепел ви на езика…
— Всичко хубаво.
И край.
„Новият свят“, в който сега се потапях с цялата си отчаяна решителност и се гмурках като риба с главата надолу като от много висок трамплин, наистина се оказа нов.
Неузнаваем.
И изобщо не приличаше на онзи, сияйния и недостижим навремето свят. В онези спокойни времена името му беше международно летище „Шереметево-2“.
Сега то звучеше по същия начин, но само по форма, а съдържанието му бе съвършено различно. Или по-точно това беше парченце от друга вселена, малко огледалце, което някоя лекомислена пътничка от друга планета бе изпуснала в бързината от козметичната си чантичка.
И в това чуждо изгубено огледалце се оглеждаше нещо невъобразимо — истински блестящи барове с високи стойки и столове, хубави чаши, купи за лед и солници.
И тези барове работеха денонощно.
А покрай тях…
Там стояха най-различни невъобразимо красиви хора, които приличаха на ято розови фламинго, каквито бяхме виждали само отдалече покрай също така вълшебни езера.
Сега вече знаех, че това бяха най-обикновени стюардеси и стюарди, пилоти и може би дори техници, а между тях понякога имаше и пътници.
Сега вече бях сигурна, че след по-малко от час някоя гъвкава девойка от тези екзотични красавици щеше да ме попита с дежурна усмивка как предпочитам филето — препечено или „алангле“?
А освен това знаех, че, ако не се случеше някакъв досаден инцидент, уважаващите себе си пътници не си протриваха панталоните край тези баровете, а отиваха право в хотелите си.
Пък и съвременните летища разполагаха с по-уютни и по-комфортни места.
Но всичко това съществуваше сега!
А в далечните времена… Ако трябва да сме точни, преди двадесет и две години две кльощави чорлави персони, облечени еднакво отвратително, но претенциозно, се скриваха далеч от хорските очи и лакомо си поделяха един безумно вкусен сандвич със сух пушен салам върху кръгла филийка ароматен бял хляб.
И бяха почти щастливи.
Защото всяка си мечтаеше за времето, когато също като тези гиздави лебеди ще седне край блестящата стойка, за да изпие на бърза ръка една малка чашка кафе между кацането в Рим и излитането за Париж.
Този мотив е известен. И е повтарян много пъти.
Освен това двамата с Антон не правехме чак толкова често среднощните си набези в „Шереметево“, което по това време беше затворено за шляещи се без работа хора.
Понякога един негов приятел хамалин ни доставяше тази радост в живота, обзет от щедрост на пияна глава.
След това… след това някак отведнъж започнахме да минаваме през „депутатската зала“, както казваше Нодар.
А след това вече минавахме самостоятелно през бившия VIP.
И собственият ни business-jet Citation X, който струваше осемнадесет милиона долара, във всеки момент беше готов за излитане, а летища от сорта на британското „Biggin Hill“ — за кацане.