Мила Валентина! Вашите писма силно ме окуражават; последното, където пишете за пътуването Ви до Литва при патер S., ме изпълни с тъга. Колко неща загубих! Но и колко много придобих! Не мога да кажа дали сегашният ми живот е по-лош, или по-добър от предишния, но промените са толкова дълбоки, че не може и да има сравнение. Най-накрая около нас се появиха няколко съмишленици, от енориашите на брат Даниел. Разбира се, не е това, с което бяхме свикнали у дома, тук всичко е по-разнообразно и хората също: от различни страни и градове, дори на руски не говорят еднакво.
Ефим се чувства все още самотен, но когато сме заедно, самотата вече не е тъй тежка. И двамата страдаме от факта, че църковната ни принадлежност не е уредена. Това, което имаме сега, не ни носи пълно удовлетворение.
Ефим пътува до Руската задгранична църква — отношенията му с „червената“ църква изобщо не се получиха. Понякога навестяваме католиците — своеобразната енория на отец Даниел, който служи на иврит католическата меса. Аз понапреднах с иврита, вече мога малко да говоря. Но няма с кого да говоря за най-важното, за най-съкровеното, и само с Вас мога да обсъдя личния си живот.
Мила Валентина, Вие сте били омъжена двайсет години и приемате обета си след смъртта на съпруга Ви. Това е най-доброто, което може да направи една вдовица. Вашият опит е друг, но ще ме разберете по-добре от когото и да било, защото са Ви познати и двете състояния — и на омъжена жена, и на монахиня. Макар, разбира се, монашеството да е тайно, то има своите отличителни черти. Но много помъдрели вследствие опита си хора считат, че в редица отношения всичко е по-сложно. За мен Вашият живот е образец на женско служене — да се омъжиш, да родиш дете, а овдовявайки — да приемеш обета.
А Вашите преводи на евангелски текстове на съвременен руски език, направени единствено по повелята на сърцето и откриващи нов смисъл и оттенък — не е ли това истинско монашеско служене… Що се отнася до мен, в пребиваването ми в манастира не виждам нищо друго освен дисциплиниран подвиг. Нямаше го онова духовно израстване, заради което съществува монашеството.
Осмелявам се да мисля, че духовният ми живот стана по-богат с излизането ми от манастира, а страданията, свързани с това, са сами по себе си отделна школа.
Има интимни неща, скъпа Валентина, за които навярно не бих се решила да говоря, но да ги напиша е по-лесно. Нашият брак с Ефим, замислен като духовен, не остана такъв и придоби нов смисъл. Ние не бихме могли да приемем самостоятелно такова решение — и двамата сме твърде плахи хора за такова дръзко решение, но брат Даниел ни помогна. Той не може да бъде заподозрян в плахост: той е воювал, работил е сред немците, вършил е героични неща.
Новият ни съпружески живот е помрачен от едно препятствие. Причина за това навярно са развилите си още в детството ми страх и отвращение към физическите отношения между мъжа и жената, но вратите ми са здраво затворени и близостта ни не е пълна. Това много ме тормози, защото възрастта ми е критична и ако не можем да изпълним главното предназначение на брака — да родим дете, нямаше ли да е по-добре нещата да си бяха останали както преди.
Ефим ме утешава, нежен е безгранично, не ме изпуска от обятията си; дългогодишните ми страдания, свързани с посещенията на врага, ме напуснаха.
От време на време ме глождят мисли за моето отстъпление — наруших обета си, крепи ме само мисълта за потомство, което би могло да оправдае това нарушение.
Както винаги Ви моля за Вашите молитви. Но може би ще съумеете да ми дадете и някакъв практически съвет. Бедният ми мъж, който се сблъсква с моята несъкрушима във всякакъв смисъл девственост, ме моли да не се огорчавам, говори, че е напълно щастлив, но се страхувам, че го прави само от милосърдие. Моля за извинение, задето Ви обременявам с мъчителните си проблеми. Отдавна исках да Ви споделя, но ми беше трудно. На света няма друг човек, към когото бих могла да се обърна.
Обичащата Ви Тереза.
42.
1983 г., Москва
Скъпо момиче! През последните години ние с теб общувахме толкова много, затова имам усещането за пълноценна и богата връзка, а не просто за кореспонденция. Последното ти писмо ме разтревожи много. Надеждата ти да разчиташ на моя разнообразен житейски опит, скъпа Тереза, е абсолютно погрешна. Бракът ми с Аркадий Аристархович не беше щастлив. Страхувам се, че най-важният опит, който извлякох от съпружеския живот, бе опитът на търпението. Моите родители не харесваха Аркадий, не ми дадоха благословията си, но аз настоях и впоследствие свързвах трудния си брак именно с това обстоятелство. Бях безумно влюбена, не чувах и не виждах нищо. Той наистина беше блестящ човек, много по-стар от мен, което пък бе особено привлекателно за мен самата. Още през първата година, докато бях бременна с Кирил, Аркадий си завъди любовница; това откритие страшно ме порази. Живяхме заедно двайсет години, през които трябваше да се съобразявам с неговите представи за брака: той имаше пълна сексуална свобода, а на мен това дори не ми бе минавало през ума. Най-тъжното бе, че израствайки, Кирил клонеше към житейската логика на баща си и ме укоряваше за безропотното ми поведение. Имаше някакъв оттенък на пренебрежение към мен, ако не и на презрение.