Муса се засмя:
— Да, не трябваше да си имам работа с глупци!
— За Него няма други народи, всички са еднакви… Не мога да ти кажа: Муса, остани тук… През годините половината от енориашите ми напуснаха Израел. Аз самият си мисля: Бог не приема да губи. Но това, което става днес, е истинска победа на взаимната ненавист.
Муса си отиде. Изпратих го до вратата. Той ме погали по главата:
— Бих искал да имаме по още един живот…
Колата на Даниел беше на ремонт и той ме помоли да го откарам при брат Роман, настоятеля на арабската църква, където в началото на шейсетте години ни бяха разрешили да служим. Аз се учудих, Даниел се бе скарал с Роман и откакто онзи постави нов катинар на вратите на гробището, Даниел не желаеше да разговаря с него. Закарах го до квартирата на Роман. Видях как се прегърнаха на прага и как Роман се зарадва. Даниел знаеше, че когато Патриархът беше опитал да ни отнеме Храма на Илия при Извора, Роман отишъл при Патриарха и му казал, че нито една от арабските християнски общини в Хайфа няма да се настани в Храма на Илия. И Патриархът разперил ръце: „Какво говориш, това е недоразумение, нека всичко бъде, както си е.“ Даниел не отиде тогава да благодари на Роман за намесата му, но знам, че се радваше много. И сега те се срещнаха за първи път след толкова години…
А аз обърнах към къщи и си мислех: ако тук започне клане както през 29-та година, ще си замина за Германия. Няма да остана доброволно в центъра на кръвопролитието. Наистина Даниел казва, че човек свиква с всякаква мерзост, плен, лагер, затвор… А трябва ли да свиква? Навярно Муса е прав. Той трябва да замине оттук, за да не свикват децата му с тези неща. А аз?
16.
1988 г., Хайфа
Мислех си, че никога повече няма да отида на това гробище! Вчера погребахме Муса, брат му, баща му и жена му. И още няколко роднини. Беше мрачно, валеше дъжд. Какво страшно място е Израел — тук войната се води вътре във всеки човек, няма правила, нито граници, няма смисъл, нито оправдание. Няма и надежда, че някога ще свърши. Муса току-що бе навършил петдесет. Документите му за отпътуване за работа в Америка бяха готови и билетите купени. Чичо му бе изпратил снимки на къщичката и градината, в които Муса и семейството му щяха да живеят. Бяха го наели за градинар в едно от най-богатите семейства в света, на което сега ще му се наложи да се задоволи с друг.
Ковчегът е затворен. Не видях нито лицето, нито ръцете му. Нямам нито една негова снимка. Аз нямам семейство, деца, родина, дори роден език — отдавна вече не зная кой език чувствам като роден: иврит или немски. Бяхме любовници почти двайсет години, после и това свърши. Не защото аз престанах да го обичам, а защото душата ми каза: стига. И той ме разбра. През последните години се виждахме само в църквата, понякога стояхме един до друг, и двамата разбирахме, че си нямаме по-близък човек на света; нежността беше останала, но бяхме погребали желанията си надълбоко. Запомних го такъв, какъвто го видях за последен път преди три седмици — с потъмняло лице, побелял и преждевременно състарен, със златен зъб, блеснал, когато се усмихна.
Тогава той не ми предложи да ме изпрати до вкъщи, така бе правилно. Обръщайки се, му помахах с ръка, той гледаше след мен, а аз продължих пътя си с леко сърце, защото почувствах, че имам друг живот, без любовното безумие, с което и двамата се борехме без успех, но не успяхме да го победим. Просто се изморихме до смърт от борбата и се предадохме. Вътре в мен ми беше някак празно и свободно, помислих се: слава богу, в моето сърце се освободи още малко място и нека в него се настани не користната и алчна човешка любов, а другата — която не познава користта. Почувствах още, как моето „аз“ е станало по-мъничко.
Даниел остана на помена. Аз си тръгнах. Не понасям отвратителната миризма на пържени пилета, която вече се носеше над приготвените маси.
Днес сутринта отидохме с Даниел до евтиния супермаркет, за да купим съдове за еднократно ползване, памперси за стари хора и още някои неща. Когато наблъскахме всичко в колата и вече се канехме да тръгваме, той неочаквано каза:
— Това, че твоето „аз“ се свива, става по-малко, заема по-малко място, е добре. Така в сърцето остава повече място за Бога. Въобще, това че с годините човек заема по-малко място, е правилно. Е, не говоря за себе си, защото с годините аз все повече дебелея.
Когато разтоварихме всичко и го подредихме по полиците в килера, Даниел рече: