— Нима мислиш, че можеш да заминеш оттук? Това е все едно да напуснеш бойното поле в решаващия момент.
— Мислиш, че именно сега е настъпил решаващият момент? — с раздразнение го попитах аз, защото мисълта да замина човъркаше душата ми.
— Момичето ми, това е християнският избор — да се намираш през цялото време в решаващия момент, в самата сърцевина на живота, да изпитваш болка и радост едновременно. Аз много те обичам. Нима никога не съм ти го казвал?
В този момент почувствах онова, за което той говореше: остра болка в сърцето и силна като болка радост.
17.
1991 г., Бъркли
Скъпа Естер! След като си замина, ми липсваш още повече. През цялото време исках да ти го кажа, но се притеснявах. Пък и ти го знаеш. През целия си живот тъгувах за майка — и когато я нямаше, и когато се появи. Никога не успях да намеря удовлетворение. Струва ми се, че животът ми се стича така сложно, защото не съм имала никога майка до себе си. Ти ми стана много повече майка от Рита. Само с теб почувствах такава връзка, която ме захранва и ме прави по-силна и по-мъдра.
Скоро след заминаването ти при нас, у дома, се премести Енрике. Ти го видя — един от двамата приятели на Алекс, с които той прекара цялата последна година. Алекс попита кое е по-добре — с Енрике да си намерят квартира в града или да живеят вкъщи. Аз отсякох: вкъщи. Сега те се появяват двамата на закуска, весели, красиви. Все едно че имам двама сина. Усмихвам им се и варя кафе. Наистина това се случва само в събота и неделя — през седмицата аз излизам от къщи преди всички. Енрике е много добро момче. Услужлив е, приветлив, в него няма абсолютно никаква агресия. Макар да е по-голям от Алекс с пет години, двамата изглеждат като връстници. Имат еднакво телосложение и много обичат да си разменят дрехите. Енрике напуснал Мексико преди четири години, имал проблеми с родителите си. Спомена за това бегло и с такъв подтекст, сякаш да ме похвали за моята толерантност. Енрике завършва курс по дизайн и вече е поканен в някаква известна фирма. Алекс твърдо реши да се занимава със социология, но в тази област го интересува само хомосексуалният аспект.
Гриша е в чудесни отношения с тях — както и преди, когато се прибирам от работа, от гостната се чува силен смях. Усмихвам се и аз и ги моля да ме приемат в компанията им. Аз съм точно такава, каквато искат да ме видят синът ми и мъжът ми: доброжелателна, ТОЛЕРАНТНА, УЖАСНО ТОЛЕРАНТНА! Позволявам всичко на всички — на сина ми да спи с мъж, на мъжа ми да спи с жена. Аз съм самото великодушие. Всички ме обожават. Гриша е внимателен и мил, както никога по-рано. Не споменавам нито дума за Лайза и той ми е много благодарен. Както и преди, обятията му са горещи, а когато престанах да ходя на техните университетски развлечения, той просто бе във възторг от моята деликатност — отстъпих мястото си на Лайза в социалния живот. Останаха две университетски двойки, при които, както и преди, ходя с Гриша. Двусмислени и неизказани, съвсем договорни отношения. Май не е далеч времето, когато ще ходим на гости тримата. Гриша иска точно това. Макар да не се издава. Струва ми се обаче, че моята толерантност няма да стигне чак дотам. Сега мога да ти кажа съвършено честно: ужасно се боя, че той може да си тръгне. Съгласих се на всякакви форми в нашите отношения, само той да остане с мен. Можеш да престанеш да ме уважаваш.
Стига толкова по тия въпроси, май казах всичко. Ето нещо ново! Говорих по телефона с Рита. Тя има грандиозен план. През следващата година се навършват петдесет години от бягството от емското гето. (Между другото, след още два месеца и половина, аз пък ще навърша петдесет!). Решили са да организират в Емск среща на тези, които са останали живи и, представи си, майка ми също се кани да отиде. Тя може да бълнува, но това е по силите й. В инвалидна количка с три вида транспорт — от Хайфа до Одеса с параход, оттам със самолет до Минск и с влак до Емск. Отначало се ядосах ужасно: да си седи на мястото! После изведнъж осъзнах, че и това е проява на нейния идиотско-героичен характер: тя не желае да се съобразява с нищо и най-малко със собственото си състояние. От мен иска да я взема от Хайфа и да направим заедно това пътешествие.
Да, аз го искам! Разбрах, че искам да видя всичко със собствените си очи, това ще бъде по-силно от сеанс по психоанализа на кушетката; не фройдистко надникване под родителската постеля в момента на твоето зачеване, а живо съприкосновение с миналото на семейството и народа. Извини ме за патоса. Пиши ми, моля те, получила ли си покана за тази среща? Ще заминеш ли? Незнайно защо, самата мисъл, че и ти ще бъдеш там, прави това пътуване безкрайно важно за мен.