21.
1984 г., Йерусалим
Драги отче Михаиле! Отидох да поздравя майка Йоанна с Деня на Ангела, а тя ми дава писмо от теб. Зарадвах се, а тя ми заповядва: сядай и пиши отговор!
Господ ме доведе на такова място, за което се молех. Намерих си истински старец. Живее в пещера, както са живели сирийците. С какво се храни — не зная. Има изворче, ала да се покатери по планината за вода, не е по силите и на млад човек. Бог знае как той се добира дотам с кратунката. Измива се, налива си вода в нея и се спуска като гущер обратно по планината. Няма никаква трева, само камък. Гарван ли му носи храна, или го храни ангел — не знам. Той живее в тази пещера от незапомнени години, един грък ми каза, че трябва да има стотина години. Аз вярвам. Или лъжат? През светлата част от деня чете, през тъмната се моли. Няма място за спане — има един камък за сядане, на него и спи. Дълго време не ме допускаше до себе си. Не разговаряше с мен. Веднъж му донесох колаче, той не излезе. Оставих го в пролуката към пещерата. Идвам на другия ден, колачето го няма. А може и животните да са го изяли? Наричат го Абун, но това е прозвище, означава „отец“, а името му не знае никой. До пещерата има малка площадка, камък като маса, на него слага книгата си, а самият той стои на колене пред книгата. Чете на гръцки. Когато се качвам към него по скалата, дъхът ми ще излети; макар да е сухо и непригодно, това място ми се струва като рая. Отче Михаиле! Ако той ме приеме при себе си, ако ми позволи да поживея с него, аз стопроцентово ще се махна оттук, защото, както казваше старецът Паисий от Атон, един процент ме държи в света, а тук със сигурност няма никакъв процент. Искам да съм винаги на това място, край Абун. Навестих майка Йоанна, сега отивам на скалата, ако ме приеме, оставам. Братски те целувам: Раб Божи Фьодор.
22.
1988 г., Йерусалим
Скъпи отец Михаил! Поздравявам те със Светлия Празник! Навярно си си мислил, че е време да ме запишеш в списъка за възпоменание, а ето че съм жива. Бях се наканила да умирам, намазаха тялото ми, причестих се, а моята нова монахиня Наденка ме закара в болницата. Сложиха ме на масата, разрязаха ме и извадиха тумора, много голям, но доброкачествен. Признавам ти, че се почувствах много добре след операцията — на корема ми е леко и е толкова хубаво. Преди усещах голяма тежест. Е, мисля си, Божията воля е над всички, над лекарите също. А Наденка е от новото поколение — с висше образование, със светско възпитание, тя има такава власт над мен, сега настоява да ми оперират катарактата. През следващата седмица ще ме откарат в Хадас, това е тукашна болница, в очното. Отначало ще направят операция на едното око, после и на другото.
На триножника ми стои недорисуваната „Хвалете…“, покрита с чаршаф. Надя ме успокоява: ето, Господ иска Вие, майко, да я довършите. Аз от три години виждам само прозореца, не различавам какво има отвъд него. Наистина не знам. Когато получиш писмото ми, аз или ще виждам, или така и ще си остана в тъмнина до края.
Скъпи синко! Изпращала съм ти своята благословия, но сега я пращам още веднъж. Годините ми са такива, че всеки момент очакваш края. Тук имахме една майка Висариония, умът й съвсем я беше напуснал, макар да бе две години на крака. Ох, не бих желала такова нещо. Светлината на разума е по-привлекателна от светлината на прозореца. Както е писал Пушкин: „Не дай Бог да полудея, не, по-добре патерица и затвор, не, по-леко е труд и глад…“ Ама и това е глупост. Трудът и така е хубав, сам по себе си е радост.
Ако операцията бъде успешна, сама ще ти пиша, а така, нали виждаш, написано е от чужда ръка. Пише Надя. Господ да е с теб! Благославям Ниночка и момичетата Екатерина, Вера и Анастасия. Йоанна.
23.
1988 г.
Мили мой приятелю Мишенка! Пиша сама! Драсканиците са неразбираеми. Ръката ми е отвикнала, но окото ми вижда. Казаха, че по-късно ще ми направят очила и ще бъда съвсем добре. Лекарят беше руснак, весел, хвалеше моето перде; казваше, че се е обелило като обвивка на бонбон. Обеща след два месеца да оперира и другото око.
В неделя отидох на църква — всичко сияе! Пълно е със светлина, светлината залива всичко. И иконостасът, и прозорците ми се струват златни. Ох, колко тъжно беше да се живее без слънце.