И изведнъж ме пронизаха тръпки — такива тръпки, каквито не съм усещала в живота си. Беше към пладне, горещината някъде под четиресет, а челюстта ми се тресеше. Неочаквано ми стана някак тежко. По някакъв начин разбрах, че и на Даниел му е тежко. Имах бутилка с вода, исках да я дам на Даниел, но Фьодор не се обръщаше. Отпих глътка — при такава температура трябва да се пие непрекъснато, опитах още веднъж да предам бутилката на Даниел. Фьодор не я взимаше. На площадката нахлу слънцето, толкова силно, сякаш до нас се разгоря огън. Но треската не ми минаваше.
Отново зачетох. Свърших Матей и започнах Марк. От пещерата чувах арабски молитви и славянски думи. Четях, а като че ли вече бях изгубила съзнание. В действителност бях в съзнание, но някак полусънно, болнаво. Нещо се случи с времето — то не течеше, а се сви на кълбо и ме обгръщаше в пълна неподвижност. Най-сетне всичко свърши, Фьодор излезе, след него и Даниел. Сега забелязах купчината големи камъни, която лежеше до входа на пещерата. И Фьодор взе да затрупва входа. Пещерата се превърна в гроб. Ние с Даниел понечихме да му помогнем, но той заклати глава. Чакахме, докато закрие входа. После започнахме да се спускаме надолу. Беше още по-трудно, отколкото изкачването. Лошо си спомнях пътя, никога не бих го намерила сама.
Стигнахме до колата. Даниел предложи на Фьодор да тръгне с нас, но той отвърна, че трябва да се върне. Когато тръгвахме, го видяхме как побягна към планината. Изминахме в мълчание около четиресет километра и най-сетне попитах: какво беше това?
Даниел отговори:
— Не знам. Но в пещерата пъплеха змии. Или така ми се стори.
28.
Юли, 1992 г., Бъркли
Скъпа Естер! Колкото и да е странно, всичко се подрежда много добре! Ще кацна в Бостън в петък вечер, прекарваме съботата с теб, помагам ти да си стегнеш багажа и в неделя сутринта летим за Франкфурт, където се прехвърляме на самолет за Минск. Ще трябва да почакаме три часа между полетите — това е единственият и най-прост вариант, защото от Франкфурт за Минск има полети само два пъти седмично и всеки друг маршрут би изисквал поне две прекачвания. В Минск ще изкараме нощта в хотел, а на сутринта ще отпътуваме със специален автобус до Емск. Кълна се, нито една географска точка на света не е предизвиквала такова вълнение, като този забравен от Бога Емск. За съжаление, Павел няма да може да дойде — жена му е тежко болна и той не я оставя сама вече две години. Рита винаги го е критикувала заради пристрастието му към женския пол. Той наистина май е имал безкрайни романи настрани, но сега, когато Мирка е в такова състояние, се държи безупречно. Жалко, че няма да мога да ви запозная. Моля те, не се вълнувай, не си мисли, че си най-възрастната от участниците в срещата; организаторите ми изпратиха списък и по някои признаци личи, че ти ще бъдеш там в числото на младите. Един евреин е роден през 1899 година! Сметни!
Целувам те. Няма да ти пиша повече. Ще се видим.
29.
Септември, 1992 г., Хайфа
В пътуването до град Емск на 9 август 1992 година взеха участие 44 души, жители на 9 страни, които през 42-ра, точно преди 50 години, са организирали бягство от Емското гето. От 300 души, избягали тогава, 124 са доживели края на войната, но за да отбележат събитието, пристигнаха 44 души и всички ние сме благодарни на Господ, че е запазил нашия живот, и скърбим за тези, които загинаха от ужасна мъчителна смърт от ръцете на фашистите. Сред нас бе и човекът, на когото сме задължени за живота си. Самият той, рискувайки собствения си живот, е организирал бягството от гетото. Това е нашият събрат Даниел Щайн, който сега е свещеник от католическата църква.
На 9 август към пладне пристигнахме в Емск и веднага тръгнахме из града. Замъкът стои, както си е стоял — полуразрушен, както си беше, когато се преселихме в него в края на 41-ва година. Дойдоха и местните жители, но са останали малко онези, които помнят събитието. Младите хора, оказа се, въобще не знаят за случилото се тук преди 50 години.