Ние с майор Рейнхолд бяхме в добри отношения, така че можех да си позволя да изрека тези думи. Той ми отговори:
— Добре, тогава намерете онези, които са помагали на партизаните. Ще бъде достатъчно.
Изпаднах в трудно положение. Приближих се към старейшината на селото и му обясних, че някой трябва да умре. Ако той намери двама, ще спаси двайсет. Някой трябва да бъде посочен.
Човекът ме разбра веднага. Повика местния глупак, умствено изостанало момче на около седемнайсет години и горския. Преди няколко седмици този горски беше издал едно друго момче — то стреляло по немците от една отдалечена от селото къща. Полицаите бяха намерили и оръжието и момчето и го бяха застреляли. Аз присъствах тогава, защото трябваше да преведа заповедта за разстрела: „В името на Великия Германски Райх…“ Сега този предател сам ставаше жертва. Помня, че си помислих в този момент: все пак справедливостта тържествува…
Горският падна на колене и взе да ме моли:
— Господине, кажете им, че съм невинен. Готов съм да покажа къде се крият партизаните…
Положението беше ужасно и за него, и за мен. За него — защото селяните чуваха какво говори и непременно биха му отмъстили. За мен — защото бях длъжен да преведа какво казва той, а сред немците можеше да има родени в Силезия, които да разбират какво говори горският. Реших да рискувам. В превода непременно трябваше да вмъкна думата „партизани“. И рекох на полицейския командир:
— Той казва, че не е виновен и не е показвал на партизаните посоката, в която е избягал войникът.
Началникът на полицията изкомандва: за стрелба!
Горският започна да се моли, обещавайки му да отведе всички тутакси в лагера на партизаните… Наложи се пак да превеждам грешно.
Разстреляха и двамата — лесничея и селския глупак. Подпалиха къщата на горския. Но само нея, а не цялото село.
Впоследствие научих, че горският имал единайсет деца. И лудият не беше виновен за нищо. Тези спомени и до днес са тежък товар за мен. Ужасни спомени…
Да, радостните… Прощавайте, но не мога да си припомня… Може би това бяха часовете, прекарани с Мария Валевич. Това бе първото ми влюбване и такова силно усещане на радост от женската красота, от женското очарование… Да, навярно…
Кристоф Екке: Хареса ли Ви нашият град?
Даниел Щайн: Фрайбург ме трогна много. В деня, когато пристигнах, обърнах внимание на ручея, който се вие из целия град в каменното си корито. Помислих си: как разкрасява града едно скромно ручейче. Смятах, че това е средновековна забележителност, съхранила се до наши дни. Сетне излязох на градския площад и ми показаха новата синагога, построена вместо разрушената през войната. Оказа се, че ручеят извира от фонтана край синагогата, от фонтана, символизиращ сълзите на тези, които оплакват загиналите еврейски жители от вашия град. Били са около две хиляди, депортирани във Франция, където са загинали в лагер на смъртта. Мисля, че това е най-прекрасният знак в спомена за Шоа, който аз съм виждал. Ручеят прави град Фрайбург много по-красив.
Андреас Вигел: Можем ли да дойдем в Израел през ваканцията и Вие да ни покажете любимите си места?
Даниел Щайн: Да, разбира се. Аз водя екскурзии из Израел. Да си монах не е професия. Сегашната ми професия е екскурзовод. Ще ви оставя адреса си, пишете ми по-отрано и ще можем да ви приемем. Но задължително по-отрано, защото понякога пристигат наведнъж много туристи, а аз не обичам особено да водя големи групи.
Елизабет Баух: Какви са отношенията Ви с евреите? Имам предвид, как се отнасят те към Вас?
Даниел Щайн: Евреите са мои братя. Семейството на родния ми брат отдавна е свикнало, че си има странен роднина — католически свещеник. Имам много близки и топли отношения с племенниците си — имам три племеннички и един племенник. Има учени евреи и дори равини, с които се намирам в дружески и много съдържателни отношения. Когато пристигнах в Израел, ме посрещнаха като борец срещу фашизма, дори като герой. Някои приеха факта, че съм християнин. Други се дразнят от това. Но не чувствам враждебност лично към себе си, макар в историята на християнството да има такива страници, които ми се иска да откъсна. Уви, това не е възможно… Страхът и недоверието на юдеите към християните са исторически обосновани, тъй като църквата се е проявявала често като организатор на еврейските погроми.
Фатима Адаши: Как се отнасяте към тези, които не вярват?
Даниел Щайн: Скъпа Фатима! Признавам, в живота си не съм срещал невярващи хора. По-точно, почти не съм срещал. Болшинството хора, освен тези, които напълно и без уговорки приемат избраната от тях или унаследена от родителите им вяра, имат своя представа за Висшата Сила, за онзи Двигател на света, който ние, вярващите, наричаме Творец.