Има и хора, които обожествяват някаква собствена идея, провъзгласяват я за Бог, служат му и му се покланят. Идеята може да бъде всякаква, а към тази порода хора се отнасят например убедените комунисти и фашисти. Понякога идеята може да бъде съвсем малка — например тази за извънземните или за вегетарианството, но човек е способен да обожестви всяка. В случая с вегетарианството идеята не е опасна за околните, но в случая с фашизма — много опасна.
Сред моите приятели имаше един лекар, който на думи отричаше присъствието на Бог в света, но живееше в такова безкористно служене на болните, че неговото непризнаване на думи на Бога нямаше никакво значение. Моето отношение към вярващите и невярващите е еднакво. Разликата е само в това, че ако християнин извърши престъпление, това е особено срамно.
Томас Лютоф: Кога ще дойдете пак в Германия и в кой град? Иска ми се да Ви чуя още веднъж. Струва ми се, че имам много въпроси, но сега не знам защо не мога да Ви задам нито един. А, ето въпрос: Не бихте ли написали книга за своите приключения?
Даниел Щайн: Не зная кога пак ще мога да дойда в Германия. Имам много работа у дома, трудно е да се измъкна. Добре е, когато човек има много въпроси. Когато въпросът зрее вътре в човека и започва да го тревожи, то той неминуемо ще получи отговор. Книги не пиша — лош писател съм. Освен това ми се налага да говоря толкова много, че изобщо нямам време за писане. Едва успявам да отговоря на писмата.
40.
1994 г., Хайфа
Преди няколко дена привършвах работа, след като изпратих детската група, отлепях пластилин, миех съдовете и бях уверена, че съм сама в дома. Надникнах в стаичката, която тържествено наричаме „кабинет“, и видях Даниел в полумрака: седеше на стола в ъгъла със затворени очи, устните му мърдаха, а пръстите му бързо-бързо се движеха — в ръцете си държеше куки. Плетеше? Или тъй ми се бе сторило? Той дори не чу, че съм влязла. Губи слуха си, отдавна бях забелязала. Излязох тихичко с тъжно чувство. Но ми беше и малко смешно — сякаш го бях хванала да върши нещо неприлично.
А вчера чествахме моята петдесетгодишнина. Решихме да организираме пикник край храма, както едно време. Тъкмо се падаше и неделя, след службата — имаше много хора, почти цялата енория. Имаше и гости — пристигнаха няколко души от Йерусалим, Беба от Тиберия, отец Всеволод, Фридман, Копейщиков, Нина и Сьома Циглер, много деца. Пристигна любимият ни „малък брат“ Жюлиен Сомие от Акко, лудата „малка сестра“ София, която живее върху шкафа, защото малката й квартира е натъпкана с всички бездомници, с които й се е удало да се сдобие, една американска професорка, една руска писателка и някакъв унгарец — бедняк, който се бе настанил до нашия храм.
Мисля, че се събраха петдесет-шейсет души. Сложихме масите.
Децата изпяха Happy Birthday, отец Всеволод — „Многая лета“ на руски, с неговия басов глас. А сетне започнаха да ми връчват подаръците — всякакви глупави неща, не знам къде ще дяна всичко. Най-хубавите подаръци са детските рисунки, красиви са и заемат малко място. Доктор Фридман ми подари изумителна книга — изкуството на Цикладските острови, морски красоти, делфини, раковини. Смята се, че това е изкуството на изчезналата Атлантида. Би било добре в следващия си живот да съм художник. Даниел се появи с голям пакет. Разтвори го и извади червен пуловер. Това беше най-неочакваният подарък. Той го бе изплел сам. Разтвори го, разстла го на масата и рече: мислех, че съм се отучил да плета, но ръцете ми помнят. При монахините съм плел различни неща, те ме научиха. Продаваха на пазара чорапи, пуловери. През войната, разбира се. Сами си предяха вълната. Но пък нямаше такава хубава вълна. Носи го със здраве — червеното отива на блондинките. Голям червен пуловер с „Голф“-яка!
След като всички си отидоха, взех да подреждам подаръците и намерих един неразопакован. Оказа се, че в него има кръгло бедуинско огледало в избродирана рамка от плат, от тези неща, които се прикрепят на стената в бедуинските палатки. Наведох се над него — гледаше ме червено сбръчкано лице, обгоряло от слънцето, обградено от светли коси, много по-светли от тези, които имах някога, защото бяха наполовина побелели, и бледи малки очи с розови клепачи. Сухи, тъмни устни. Това бях аз. Не се познах веднага.