2.
25 февруари 1994 г., Хеброн
— Ти ли докара Барух Голдщайн в пещерата Махпела?
— Да.
— В колко часа?
— Около пет сутринта.
— Не си ли спомняш с точност?
— Помня точно, че тръгнах от къщи в пет без двайсет. Погледнах часовника…
— Кой, освен теб, беше в колата?
— Синът ми Бенямин. После дойде Барух…
— Не те ли учуди това, че той е във военна униформа и е с автомат?
— Да. Но той ми каза, че отива в милуим, викнали го запас.
— Кога се уговори с него да го вземеш със себе си към Махпела?
— Позвъни ми предишната вечер към девет часа и се уговорихме.
— Казвал ли ти е нещо за намеренията си?
— Не, за нищо такова не сме говорили.
— Къде се разделихте, когато стигнахте до пещерата?
— Влязохме заедно в залата на Авраам. В навечерието на Пурим там имаше десетина души. Не съм го видял кога е излязъл.
— Какво стана после?
— След около десет минути чух откос от автомат, после отново. Веднага разбрах, че стрелбата е от залата на Исаак. Побягнах натам, но в прохода имаше охрана и не пускаха никого.
— Ти побягна заедно със сина си?
— Да. Не ни пуснаха.
— Какво направи след това?
— Със сина ми излязохме от залата и се отправихме към паркинга, но всичко бе отцепено. Стояхме зад линията и чакахме и чакахме кога ще свалят отцеплението, за да заминем.
— Какво ставаше на площада? Какво видяхте?
— Изнасяха убитите. Бяха много. И ранените бяха много, тях ги откарваха с „Бърза помощ“.
— Видя ли познати лица в тълпата?
— Какви познати? Там имаше само араби и наши войници. За арабите днес е Рамадан, в залата на Исаак бяха дошли много хора. Нямаше мои познати.
— Добре. Сега ще отидеш с офицера за разпознаване.
— Какво разпознаване?
— На тялото на Барух Голдщайн.
25 февруари 1994 г., Хеброн
— Ти пътувал ли си с колата на баща си за Махпела заедно с Барух Голдщайн?
— Да.
— Добре ли го познаваш?
— Разбира се! Той е лекар, идваше често при нас. Понякога да ни лекува, друг път — на гости. Родителите ми бяха приятели с него.
— В колко часа тръгнахте от къщи?
— Към пет сутринта.
— По-точно не помниш ли?
— Не. Аз дори не се бях събудил напълно. Баща ми каза: да тръгваме, и аз се измих набързо.
— Кой, освен теб, беше в колата?
— Баща ми и Барух.
— Не се ли учуди, че Барух е във военна униформа и с автомат?
— Не съм обърнал внимание.
— За какво говорихте по пътя?
— Не съм се заслушвал. Че баща ми ще го вземе на връщане, нещо такова.
— По-точно не помниш ли? Къде точно? Кога?
— Май че Барух трябваше да отиде някъде по работа, а след това се канеше да се върне в залата на Авраам. Нещо такова.
— Той обясняваше това в колата?
— Май че да.
— Значи, вие стигнахте заедно до пещерата и заедно влязохте вътре?
— Да.
— Барух каза ли нещо друго за намеренията си?
— Не. Те си говореха нещо с баща ми, но не съм чул за никакви намерения.
— Къде се разделихте, когато стигнахте в пещерата?
— Влязохме заедно в залата на Авраам. Не съм видял кога е излязъл.
— Какво стана после?
— След известно време чух автоматен откос, после пак. Веднага разбрах, че е от залата на Исаак. С баща ми побягнахме натам, но всичко вече беше оградено. Тогава излязохме на улицата и тръгнахме към паркинга. Не ни пуснаха да минем. Връхлетяха войници и араби, около хиляда се втурнаха… От там, където стояхме, се виждаше как изнасят убитите. Кървища… И ранени имаше много.
— Видя ли някакви познати в тълпата?
— Не.
— Знаеш ли, че Барух Голдщайн е влязъл в залата на Исаак и е застрелял много хора?
— Знам.
— Знаеш ли, че е бил убит на място?
— Знам.
— Сега ще ти се наложи да разпознаеш тялото на Барух Голдщайн.
3.
Март, 1994 г., Кфар Шаул
Психиатрична болница
— Ние говорихме с него, Дебора. С него се контактува трудно. А без контакт няма да ни е никак лесно да го извадим от това състояние. Иска ми се да ни разкажеш за поведението му след случилото се.
— Вече ме викаха на разпит.
— Мен не ме интересуват политическите ти възгледи и степента на участие на съпруга ти в събитията. Защо ме гледаш така? Аз лекувам болести, а не политически възгледи. От кой момент поведението на Бенямин ти се стори неадекватно?