Гл. лекар на болницата: Елиезер Ганор.
8.
1995 г.
Преди известно време при нас в планината се изкачи странен юноша. Много слаб, дрипав, но с много красиво лице. Попита на английски дали може да се подслони при нас за няколко дена.
През тези дни Даниел съпровождаше екскурзии, пък и аз обикновено не му искам разрешение, когато трябва да пусна някого да пренощува. Разреших на момчето да нощува в общинския дом. Беше много разочаровано, защото му се щяло да остане тук, в планината. Но въпреки това тръгна с мен надолу. Попитах го за името му, той рече, че не е откраднал нищо, но не желае да си казва името. Работила съм много с деца и реших, че е от онези юноши, избягали от родителите си, които не са им дали пари за сладолед или за плейър. Казах: добре, ще те наричам Доктор Хайд. А той се засмя: по-добре Мистър Джекил. След тези думи с него станахме приятели.
В общинския дом го отведох в стаичката на Даниел и му казах, че може да остане тук до завръщането на стопанина. Междувременно помпата се беше развалила и трябваше да носим непрекъснато вода, за да мием нашите старици. Доктор Хайд безропотно мъкнеше вода от сутрин до вечер, без да каже нито дума. Нощно време четеше — или не гасеше светлината в стаичката. Когато на третия ден Даниел се върна, момчето ми благодари много вежливо, пи чай с нас и си отиде. Даниел се намръщи: не трябваше да го пускаш, не виждаш ли колко му е лошо; нещо се е случило с него.
И аз се упреквах — макар да беше здравеняк и много силен, изглеждаше някак беззащитен и объркан. Сещах се няколко дена за него, сетне го забравих.
След две седмици момчето дойде отново, с изпокъсани маратонки, вече съвсем опърпано и доста мръсно. Пристигнах сутринта в общинския ни дом, а той седеше в градината — не можеше да се разбере дали спи с отворени очи, или медитира. Повиках го: Доктор Хайд!
— Ще ме пуснете ли да поживея тук? — пак попита той.
Помислих си да не е наркоман. В града има специалисти, които работят с младежи-наркомани, неведнъж имах контакти с тях, когато сме имали проблеми с деца на енориашите. Попитах го направо, той ми отговори: какво говорите, аз нямам проблеми с наркотиците. „Изпитвам голямо отвращение към живота и без наркотици.“
Сварих кафе, седяхме и разговаряхме тихо. Повече нищо не го питах. Момчето е симпатично. Реших, че е американец — говореше много добре английски.
После дойде Даниел и Доктор Хайд веднага се затвори в себе си. Като цяло, разбира се, той е леко побъркан. Казах нещо не както трябва, той изведнъж престана да разговаря с мен, млъкна. Но ни прекопа цялата градина, виждаше се, че умее да се грижи за дърветата. Сръчно момче.
Изминаха няколко дни, Даниел го качи в колата и го отведе нанякъде. Беше ми много интересно, но не попитах. Мислех, че Даниел ще ми каже. Но той засега мълчи.
9.
1995 г.
Скъпа мамо! Извини ме, че избягах. Нямах друг изход. Моля да не ме търсите. С мен всичко е наред. Не съм сигурен дали ще се върна у дома. Баща ми беше разказвал, че си е тръгнал от къщи, когато е бил на шестнайсет години, защото е решил да гради живота си по свой начин. Аз също съм на шестнайсет, но засега не знам по какъв начин искам да изградя живота си. Със сигурност — не по вашия. Струва ми се, че вие твърде много потискате човека. Моля ви да не се безпокоите, ще се обадя, когато реша нещо.
Не исках да ви пиша, но един човек ме посъветва да проявя милосърдие. Това и направих.
Бенямин.
10.
1995 г., Хайфа
Даниел: Отведох го при Рафаил. Там е тихо, има възможност да помисли, да дойде на себе си. Жал ми е за момчето. От друга страна — родителите… Каза, че им е написал писмо да не се безпокоят. Но те навярно се побъркват. Сподели, че е избягал от психиатрична клиника. Преживява криза. Е, какво ще кажеш?
Хилда: Щом като ти си го откарал при Рафаил, носиш отговорност.
Даниел: Значи, да го взема оттам и да го оставя на улицата? Как смяташ?
Хилда: Не знам. Ако го намерят там, ще стане скандал.
Даниел: Да, ще стане.
Хилда: Но да го оставиш на улицата?