Изкачи се до църквата на Илия при Извора привечер. Нямаше никого, освен пазача. Това бе арабинът Юсуф, нает от Хилда преди почти осем години, далечен роднина на Муса и също градинар. Юсуф беше глух — Даниел се шегуваше, че Хилда има особен дар да намира професионалисти: пазачът е глух, куриерът е куц, а съдовете по-добре да мие сам, защото Хилда със сигурност ще намери някой еднорък.
Фьодор легна зад беседката и заспа. Събуди се вече по тъмно и се приближи до храма. Трябваше да прегледа храмовите книги — няма ли да се намерят онези, тайните. Но постройката бе заключена с катинар и Фьодор се промъкна до прозореца, свали расото си, сгъна го на четири, внимателно извади стъклото и се прехвърли. После, без да бърза, облече пак расото. Огледа се, намери свещ и я запали. Веднага почувства вътрешната геометрия на помещението и се насочи към стаичката, която бе и кабинет на Даниел. Бутна вратата — бе отворено. Но бюрото и шкафът се оказаха заключени.
Ножът висеше на кръста му, през целия път усещаше допира на ножницата до корема си. Извади го, арабски, с черна рогова дръжка и с бронзов кант между рога и острието. Това не беше нож за колене на животни.
Шкафът с книги се отвори при първото докосване. Фьодор внимателно извади книгите, сложи ги на купчини и взе да ги преглежда една по една.
Какъв съм глупак — разстрои се той, разглеждайки кориците. Мярнаха му се гръцкият Типикон, славянски Псалтир и няколко книги на полски. Всички останали бяха на езици, непознати за Фьодор — иврит, латински, италиански.
Дори тайната да е написана някъде тук с големи букви, няма да може да я прочете…
Той премести книгите настрана и се зае с бюрото. Средното чекмедже бе заключено два пъти и езикът не поддаваше. Фьодор човъркаше с ножа, мъчейки се да извади бравата или ключалката. Не чу как в стаичката е влязъл Юсуф, който беше видял светлината в прозореца и си бе помислил, че са дошли Хилда или Даниел, а той не е забелязал. Виждайки крадеца, Юсуф извика и го хвана през гърба. Фьодор се обърна рязко. Ножът беше в ръката му. И без да успее да помисли, перна пазача по врата. Кръвта бликна нашироко и силна. Чу се странно бълбукане.
В същия миг Фьодор разбра, че всичко е пропаднало. Вече няма да може да притисне Даниел и да изкопчи от него еврейската тайна. Ножът не му бе необходим да убие, а само да се сдобие с великата тайна.
Омекналото тяло на пазача, потънало в голяма локва кръв, обърка всичко. И сега той, Фьодор, няма да може да открие трижди проклетата еврейска тайна. Никога. Обхвана го велика ярост. Разхвърля книгите, излезе в храма и изпотроши всичко, което можеше да се потроши. Силата на безумието му бе толкова огромна, че той разби олтара, изграден от големи камъни, поставени от четирима млади и яки младежи; счупи пейките, аналоите, църковната кутия, поставена до входа, проби с юмрук последната икона на майка Йоана, която — според завещанието й — трябваше да бъде пренесена в Москва, и само временно се пазеше в храма на Илия при Извора.
После Фьодор утихна, клекна до външната стена на храма. Той остана празен в този ден, защото опяваха Даниел в арабската църква, където някога бе служил, а отец Роман, с когото по едно време Даниел се беше скарал заради гробните места, водеше служението.
За ужасното произшествие се разбра едва на следващия ден след погребението, когато Хилда пристигна рано сутринта в храма. Фьодор така си и седеше, клекнал до стената. Хилда извика полицията и линейка от психиатрията. „Йерусалимски синдром“ — помисли си тя. Погребаха Юсуф до Даниел.
Като човек западен и дисциплиниран, Хилда не пипна нищо до идването на полицията.
Единственото, което направи, беше да отнесе в колата си иконата. Дивен бе сюжетът й — „Хвалете Господа от небесата“. Свободната и весела ръка на майка Йоана беше изобразила Адам с брада и мустаци и Ева с дълга плитка; зайци, катерици, птици и змейове, всякакви животни, които някога са се поместили в Ноевия ковчег, а сега скачаха и се радваха, хвалейки Господа. Сияеха цветя и листа, палми и върби махаха с клоните си. По земята пълзеше детско влакче и нарисуваният дим се висше радостно от комина; по небето летеше самолет и тясната бяла следа се стелеше след него. Старицата беше гениална: тя се бе досетила, че всяка твар — камъни, треви, животни и дори железните създания, направени от човешки ръце, ще хвали Господа.
Юли, 2006 г., Москва